Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 67

Притиснах книгата до гърдите си. Ами ако светът наистина бе творение на дявола? Как можеше такава бездна от злоба и зверщина да живее в човека, създаден по образ и подобие Божие? Зверщина ли? Зверовете убиваха, за да ядат. Защо палачите измъчваха жертвите си? Хора ли бяха?

В сърцето ми нямаше омраза, а само ужас. Да можех, бих избил палачите, но не ги мразех. Не се мрази бясно куче. Не мразех дори Доминиканеца.

Дали Бог не бе изпратил книгата, за да накара хората да победят и да се отрекат от дяволското у себе си? Ако беше така, то щеше да се роди друга, същата книга, на друго място и по друго време. И ако тя не донесеше пожара, огън небесен щеше да падне и да го запали.

Гледах и мислите жигосваха челото ми с огъня, който изгаряше човешкия дом пред нозете ми. Влад беше покрил лицето си с длани, Лада бе метнала дреха върху главата си.

Просветля. Палачите отлетяха на конете си и оставиха опожарения дом. Тук-таме припламваха светлини сред черните главни. Но нито искра живот не остана в десетината изтезавани албигойци. Палачите милостиво ги доубиха.

Запяха птици. Влад свали длани от лицето си и с безкрайна нежност откри главата на Лада. Светнаха огромните й очи, окъпани в сълзи. Тя ме гледаше и не вярваше. Влад не смееше да ме погледне. Усещах вина, че излязох добър пророк.

Влад каза:

— Да се махаме.

Казах:

— Ще останем до мръкнало. Тук няма да ни търсят, никой няма да помисли, че сме останали.

8.

Цял ден лежахме по гръб, вторачени в синьото небе. Не смеехме да погледнем изранената и почерняла земя. По пладне се чу грак на гарвани и крясък на орли лешояди. Когато се смрачи, печален вой на чакал сви сърцето ми. После настъпи тишина.

Погледнах към опожарения дом. Из пепелището бродеха сенки — албигойците бяха дошли да приберат труповете.

Внезапно усетих човек до себе си. Изтръпнах и обърнах глава. Влад беше. Промъкнал се беше, без да го усетя. Или остарявах, или той бе тих и ловък като змия. Недалеч лежеше Лада, отново покрила глава с дреха — не знаеше, че крясъкът на лешоядите и воят на чакалите секна. Влад каза:

— По-добре — нека не слуша.

И добави:

— Накъде ще тръгнем?

Признах му:

— Не зная. Накъдето духа вятърът. Поне да не носи дъха ни — може да ни гонят с кучета.

Той ми каза:

— Аз зная.

Обърнах глава към него. Казах му:

— Няма да сляза в пепелището при албигойците. Между тях има предатели.

Влад каза:

— И аз не бих слязъл. Слушай — защо ти остана на този хълм, на крачка от палачите? Защото знаеше, че те няма да те търсят в устата на вълка.

Мълчах и чаках. Той говореше твърдо и убедено — навярно цял ден бе премислял що да ми каже. Но не вярвах, че е намерил изход. Влад каза:

— Трябва да търсим друга уста на вълк. Има я. Това са земите на барон Д’Отарвил. Те са наблизо. Доминиканеца няма да ни търси в земите на човек, когото ти уби и чиито доспехи облякох. Той няма да помисли, че ще имаме дързостта и лудостта да влезем в устата на вълка. Но ние ще влезем — аз с глигана на гърдите.