Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 66

Той каза:

— Защо поне не пренощувате при мене?

Мълчах. Отделихме се и тръгнахме на север. Влад и Лада чуха, но не разбраха какво си говорим. Когато обърнах коня си, Влад изненадано каза:

— Ние се връщаме. Казах му:

— След три дни ние сами ще отидем при Аймерик. Видях над дома му височина, обрасла с гора. Там ще чакаме.

Влад ми каза:

— Лада ще падне от коня. Мълчах.

7.

Прикрихме се в гъстата гора над дома на Аймерик. Долу, в краката ни, светеха от ношната влага покривите на къщите, оградили тъмния двор.

През тази нощ видях неща, които искам да забравя. Сега тук наблизо се моли съвършената Сребрена. Тя е на сто години. Ще отида и ще я помоля да сложи дланите си на очите ми — дано злите спомени изтекат от мене.

В най-тъмните мигове на нощта, преди зазоряване, видях, че около дома на албигоеца лумва огнен венец. И после на стотина стъпки под краката ни се отвори преизподнята. Червени от пламъците, дяволите палачи измъкваха безпомощни хора от горящите къщи и още приживе ги пренасяха в ада. За какви грехове? Прости ми ти, който четеш тези записки, но трябва да кажа тези няколко думи. Не ги допускай до сърцето си — те са отровни. Остави ги да изтекат между пръстите ти. И все пак трябва да се замислиш какъв е нашият ближен и брат — твоят и моят, — който се нарича човек.

Видях да хвърлят мъж в огъня завит до кръста с кожи, надолу гол. И после снемаха кожите и от кръста надолу червенееше и чернееше рана, но главата можеше да чува писъка на изгорената плът и устата можеше да вопие. Люлееха човек над пламъците и го заливаха с вода, когато стигнеше до края на размаха си. И пак го тласкаха да прелети над пламъците. Видях да надуват хора с мехове за огнище, докато вътрешностите им изскочат от устата. Видях девойки, до които не се бе докосвала мъжка ръка, и майки, които бяха носили деца в утробата си, да се превръщат в кърваво тесто от плът, кръв и разкъсани одежди. И много друго видях — но ще замълча. Само ще кажа, че тези изтезания се наричаха „като на мъртвец“.

Запалиха и конюшните, оборите и кошарите, та конете, кравите и овцете живи изгоряха. Над пламъците се носеше вик и писък и хората плачеха като животни, а животните плачеха като хора.

А край огъня стоеше изправен Доминиканеца и слушаше — но дали чуваше в адската врява несвързаните писъци на жертвите?

На крачка встрани, окървавен от червеното сияние на огъня, стоеше вързан за стълб съдията Бертран. Той беше довел палачите — дали за пари, дали след изтезания, той знаеше. Изглеждаше вече някъде отвъд — прежалил себе си и другите или просто обезумял. На дълъг прът до него се ветрееше от жаркия дъх на пожара едно знаме с бял лъв на червено поле — герба на Симон дьо Монфор.

Не, не съдията Бертран доведе палачите. Ние, ние бяхме виновни за страданията на тези клетници. Ако не бяхме дошли с нашата прокълната книга, адът нямаше да се разтвори под краката им.

Стисках с все сила рогатината, но не можех да извия закаленото желязо. Бях я скрил предвидливо от гнева си.

Книгата беше виновна. Тя беше виновна не само за това, че беше влязла в този дом, тя беше виновна, че е дошла на света. Горяха безкрайни поля, високи планини и дори реки и морета — горяха, защото тя ги запали.