Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 65

— Да, аз съм Арнаут. Зная, че ме смятате за мъртъв. Моят дом, като дом на всеки еретик, лежи в бурени, сринат до основи. Труповете на децата ми бяха хвърлени на свинете. За главата на еретик дават десет дуката, за моята глава дават хиляда. Дошъл съм не да се оплаквам, а да ви кажа: „Братя, Прованс отново въстана. Авиньон, Марсилия, Каркасон, Тараскон, Оранж, Бокер, Тулуза изпратиха своите отряди на Раймон Тулузки. Изкопавайте оръжието си и бъдете готови. Братя от Търнов, кажете на всички българи, че душата на албигойството не умира.“

Още една бъдеща жертва застана до стената. Адалгиза отвори уста и запя. Хората край стената подеха песента. Запяха я и хората, останали в полумрака.

Влад вдигна забралото на шлема си. Лада също смъкна кърпата от лицето си. Тя не пееше и с гордо предизвикателство гледаше желязната маска, зад която се криеше моето лице.

Сега всички албигойци — от въодушевление или от срам, че могат да ги помислят за страхливци — свалиха маските си. И всички пееха песента:

Авиньон се вдигна в Прованс въпреки изнемогата и ужаса от сетнините. Господи, молим те, помогни на града…

Гледах ги. Помня ги. Всички имена, които изредих, са имена на покойници. Нека потомците им се гордеят с тях.

Тогава не свалих маската си, защото някой от албигойците можеше да познае мъж от рода Вентадорн. Силно беше семето на баща ми — или на дядо ми, — петимата братя си приличахме като близнаци. Достатъчно беше да си видял един брат, все едно че си видял и петимата. Затова всички пееха без маски, само аз стоях сред живите хора като желязна статуя.

Не, не е вярно — не смъкнах маската си само от страх да не познаят, че съм един Вентадорн. Не им вярвах.

5.

Хората се разотиваха. Някои се скриваха зад маските си, други тръгваха с открити лица. Към мене приближи Арнаут — войникът с лице на орел. Той ми каза:

— Братко, знаеш ли чий герб носи този човек? Това е знакът на барон Д’Отарвил, един от най-жестоките палачи на Прованс.

И той посочи гърдите на Влад с герба на Д’Отарвил. Аз казах:

— Баронът е мъртъв.

Арнаут каза:

— Внимавай българинът да не умре вместо него. Жената на барона мисли, че той е изчезнал, и затова живее като весела вдовица. Ако научи, тя ще прати убийци подир двойника му. Земите на барона са на изток, само на два дни път.

Изправен до масата, Аймерик изпращаше гостите си. Албигойците като че ли бяха забравили ужаса на поражението. Те се прегръщаха и се целуваха. Аз си стоях с маска на лицето. Казах на Аймерик:

— Един от тези хора трябва да ни приюти.

Той каза:

— Ти не искаш да останеш в моя дом?

Казах му:

— Прости ми, не бива. Той наведе глава и тъжно ми каза:

— Така е. Ние сме като пияни. И той се обърна към съдията Бертран:

— Бертран, след три дни ще върнеш хората при за да им кажа как ще продължат пътя си.

Съдията Бертран ни каза:

— Елате с мене.

6.

Ние тримата и още двама конници яздехме в нощта. Настигнах съдията и му казах:

— Братко, дотук. Ние тръгваме на север. Бертран ми каза:

— Но защо? Казах му:

— Трябва да залича следите ни. Бяхте прекалено много хора.