Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 60

Луната беше изгряла. Към нашата крепост тичаха няколко десетки пирати. Носеха дъски, въжета и куки. Неколцина паднаха, куманите стреляха. После пиратите взеха да се катерят по дървената стена като по борда на кораб. Богомилите ги бутаха с голи ръце, куманите сечеха със саби.

Влад грабна колчана със стрели, захвърлен на площадката, и потопи върховете им в гаснещия огън — сякащ искаше да го стъкне. Стрелите пламнаха. Влад грабна лък и взе да стреля към звездите. Новата звезда се изви в небето и падна върху пиратския кораб, който тъмнееше до брега. Влад стреляше като човек, който е посегнал към лък и стрели при прощапулника си. Стрела след стрела се забиваха в кораба.

И той — тъмният и неподвижният — изведнъж пламна и зарева като умиращ огромен звяр. Пищяха окованите роби. Греблата ужасено и объркано взеха да мърдат и да разпенват вълните — сякаш многокрако чудовище се мъчеше да разкъса въжетата, приковали го за брега. И да побегне. От борда взеха да падат пламъци — подпалени хора се гасяха във вълните.

Някои от пиратите вече влизаха в крепостта. Към кулата бягаше Доминиканеца, трябваше да залостим вратата. Тогава пират върху стената видя горящия кораб. Диви викове — и пиратският порой се изля извън крепостта и плисна към морето. На кораба горяха възлите, в които се криеше окървавената им плячка.

Не виждах никъде Ясен. Шатрата на хълма светеше отвътре, лека и безплътна на лунната светлина.

Доминиканеца се качваше по стълбището. Казах на Влад и Лада:

— Излезте и тръгнете навътре в сушата. Владе, ше намериш ли залива на норманеца?

Той кимна. Аз казах:

— Ще тръгна край брега, уж към Солун, после ше се върна. Там ще ни чака Ясен, той вече е взел книгата. Вървете.

Заслизах по стълбището срещу Доминиканеца.

5.

Избягахме на четири страни — аз, Ясен. Лада и Влад, — за да не знае Доминиканеца кого да гони. Едва пиратът умря, и ние с Домниканеца отново се превърнахме в смъртни врагове. След битката с пиратите останаха живи само четирима кумани.

Събрахме се тримата на брега на морето — аз, Лада и Влад. Ясен го нямаше. Коленичихме край малък огън, който светеше като звезда в средата на рехавия ни кръг. Изпочупени студени миди се впиваха в коленете ни. Не смеех да вдигна поглед, да не срещна лудата тревога в очите на Влад и Лада. Изгря пълната луна, пясъкът изведнъж заискри с ледени седефени блясъци. Огледах се — пустинни светли пясъци, тъмно гладко море с лунна пътека през него. И сребърно везмо от бяла пяна край брега.

Внезапно Влад изохка. Гледаше към морето — зяпнал бледен, сякаш виждаше призрак. Проследих погледа му.

Ясен ходеше по водата. Идеше към нас по лунната пътека, виждахме как притиска сандъчето към гърдите си. При всяка стъпка искри лумваха под нозете му.

Разтърсих глава. Не бях обезумял, морето далеч навътре бе дълбоко само една педя.

Ясен излезе от морето и дойде при нас. Мокрите му стъпала гасяха блясъците по седефения пясък. Ясен коленичи до огъня и като целуна сандъчето, остави го до коленете ми.

Гледах лицето на Ясен. Да, той беше все още Адам, първият човек, когото Господ бе докоснал с дъха си. Но такова би трябвало да е било лицето на Адам след грехопадението, когато Бог го прокудил от рая. Той, който щеше да стане съвършен богомил, той уби човек. Уби човека, комуто се бе заклел, който остави ръцете му свободни. С тези ръце го уби. Ясен криеше дланите си под мократа дреха.