Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 59

— Тя… Книгата…

Едва по-късно, в мъртвия град на хората вълци, разбрах какво е искал да каже Ясен. Тогава си помислих — той ни спира, казва ни да не се съпротивляваме, а да мислим за Тайната книга.

Ясен повдигна коляно и удари лютнята в него. Лютнята изпращя и изплака, после падна на земята. Струните още трептяха и затихваха като плач на кърмаче, откъснато от майчината гръд.

Пиратът се изправи и се обърна към Ясен. Момчето протегна ръка, измъкна ножа от пояса на пирата и го заби в червената му брада. Удари го така, както аз бих го направил — под дрехата на гърдите можеше да има ризница, под червената брада туптеше незащитеното гърло.

Пиратът вдигна ръце към ножа, устата му зина и от нея бликна кръв. Струята плисна в лицето на Ясен, той падна на колене.

Двамата пирати хвърлиха факлите и пристъпиха към него. Не го съсякоха, искаха да усетят как пръстите им разкъсват плътта му. Скочих със събрани нозе и метнах окованите си ръце през врата на пирата пред мене. Само завъртане на веригата — и той се свлече на земята. Обърнах глава. Събраните пестници на Влад се стовариха върху темето на другия пират — чух как черепът се пропука като суха кратуна.

Двете факли горяха на земята. Грабнах сабя и факла. Влад преметна окованите си ръце върху стълб, вкопан в земята, опря крак в стълба и скъса веригите си. И той грабна факла.

Десетина пирати тичаха към нас. Но не ни достигнала. Иззад сянката на кулата се изля тълпа богомили, тъмна беше, те нямаха факли, смътно белееха само лица и ръце. Богомилите връхлетяха пиратите, те се отдръпнаха към кулата, сечаха, мушкаха, падаха, повалени от тълпата. При Доминиканеца дотичаха десетина кумани. Сабите засвяткаха, от веригите изскочиха искри. Разтрих китките си.

Наведох се над Ясен, вдигнах го и успях да избърша лицето му с полата на дрехата на пирата. Тя беше твърда, навярно дереше и нараняваше. Момчето стоеше със затворени очи. Коленичих до него и му зашепнах:

— Прескочи стената и тичай към шатрата на върха. Вземи сандъчето с книгата и върви към брега — там, където се качихме на кораба. Помниш ли къде?

Той мълчеше и не отваряше очи. Дишах в ухото му:

— Книгата, книгата…

Той се изправи, залитна и тръгна. Така и не видях очите му.

Тръгнах към кулата, там лежеше рогатината. Богомилите се тълпяха пред обкованата с желязо врата, биеха я с пестници. Отвътре пиратите ругаеха. Чувах как при всяка моя стъпка звънят звената на разкъсаната верига — сякаш носех рицарските си шпори.

Върху горната площадка на кулата пламна огън — пиратите викаха помощ от кораба. Изкачих порутения зид на кулата, огънят заслепяваше двамината пирати. Стъпих на площадката и най-после можех да убивам.

Намерих нашите вещи и оръжията на куманите, струпани в един ъгъл. Хвърлих окървавената сабя и поех рогатината. Усетих благословената й тежест в ръката си. И чак тогава отворих залостената отвътре врата.

Куманите взеха мечовете си и се затичаха към стените. Затворът се превърна в наша крепост. Трябваше да я браним. Изкачих се отново на кулата, видях, че Влад Вече е завел горе Лада.