Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 62

Не чувахме думи, далеч бяхме. Ясен стоеше на скалата, Доминиканеца и хората му — на скалистия ръб. Слънцето залязваше. Бавно падаше здрач.

Мръкна. Не виждах вече Ясен, но виждах лицата на Влад и Лада. Тя — Лада — ме гледаше като обезумяла, погледът й молеше с непоносима болка. Тя прошепна:

— Ти можеш.

Мълчах. Влад каза:

— Бояне, ти си силен човек. Но за мене си прекалено жесток.

Вдигнах рогатината и я целунах. Желязото леденееше. Лада спусна клепки и угаси сиянието на очите си. Влад тихо възкликна:

— Гледайте!

Изгряла бе пълна луна, през морето все тъй вървеше лунна пътека. От скалата се откъсна черно петно — глава на човек. Ясен бавно се отдалечаваше, заплувал по лунната пътека.

И се стопи.

ОСМИЯТ ДЕН

1.

Втори беше Влад. И така — първият пазител на Свещената книга падна прострелян, но даде крилете си на книгата. И тя отново пое своя път.

Лада и Влад ме мразеха. За тях аз предадох Ясен. От страх. Наистина можех да се боря с меч в ръка, но ако изгубех — с мене щеше да изгасне и пламъкът на книгата. Не исках да се оправдавам. Тежко е да пътуваш с двамина спътници, които не ти говорят. Стисках зъби и стисках в ръце рогатината.

Доминиканеца отново ме посрещна — този път на брега на Прованс. Мислех си, че ще открият измамата с книгата едва в Рим, но богомилите допуснаха грешка. Вината е моя. Лъжливата книга имаше първа страница, а листът от истинската книга лежеше в затвора на еретиците, в замъка на Светия ангел. Доминиканеца не издържал на изкушението, разчупил печатите на свитъка и веднага разбрал, че съм го измамил.

Спомням си очите, с които ме гледаше в стана на пиратите. Уверен бях, че сега той иска да получи не толкова книгата, а мене, който се бях осмелил да измамя самия папа.

Не можехме да вървим по пътя, предначертан в Търнов. Залутахме се в Босна. Стигнахме до Ломбардия, в еретическата община Конкорецо, до Милано. Върнахме се До морето и намерихме кораб, който ни свали на брега на Прованс.

2.

Когато лодката стигна брега, Влад вдигна Лада и я пренесе до мокрия пясък. Той отново бе облякъл ризницата на барон Д’Отарвил. Лада беше в дрехи на паж. Аз обърнах кожената торбичка с парите и изсипах всички монети в дланта на моряка, който стоешена кормилото на лодката. Разтърсих я над отворената длан, за да покажа, че в нея не остава нито монета. Лодката се отдалечи. Ние останахме сами на брега. Положих рогатината на пясъка и коленичих до нея. Изрекох на провансалски:

— Добре дошли в моята родина.

Досрамя ме, че изричам тъй тържествено тези думи, но тъмното небе се вълнуваше от тежки облаци, могъщото море дишаше със сиви вълни, брегът се простираше пуст и каменист — бях на място, където можеха да се кажат тържествени думи. В далечината върху сивите камъни белееха изпочупените ребра на изоставени лодки като скелетите на огромни морски зверове, изпълзели да умрат на този забравен бряг. Влад и Лада мълчаха изправени, дори ми се стори, че за пръв път видях в очите им топлина.