Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 57

И аз я следях с поглед как ходи, как се навежда, как избърсва с кърпа челата на клетниците, как заспива като дете — с чисто и безметежно лице. Страданията я караха да плаче, но тихо и кротко, състраданието не разкривяваше лицето й. Изглеждаше безплътна, същество от друг свят. Пиратите не я докосваха. Мислех си, че техният главатар я пази за някой свой покровител сарацин, може би за самия султан. Мечтаех да избягам с нея.

3.

Неочаквано повярвах, че чудото може да се случи. Пазачите ни останаха само неколцина, другите тръгнаха нанякъде. По земя, не чух кораба да отплава. Дали не можехме да се справим с останалите пирати?

През нощта отидох при богомилите. Налягалите клетници стенеха в съня си. Старата жена — как да я нарека, наставница, старейшина — не спеше. Тя лежеше по гръб, светлината на звездите блещукаше в отворените й очи. Не се удиви, че идвам, не обърна поглед към мене, когато легнах до нея върху топлата земя. Казах й:

— Аз нося Тайната книга на Йоан. Дедецът ми я даде.

Тя изстена с такава болка, сякаш се прощаваше с живота си. Извърна се и застана на лакът, тъмното й лице надвесено над мене. Върху челото ми капеха сълзи и ме горяха — както капките восък от свещта на слепеца, в оная нощ, когато взех рогатината. Не виждах очите и сълзите й, но капките блясваха, когато излезеха от сянката на лицето й. Попита ме:

— Къде е? Казах й:

— Пленена е. Горе, в шатрата на пирата. Тя каза:

— Що искаш? Казах й:

— Можем да избием палачите си. Ако твоите хора ми помогнат.

Тя отново легна на гръб, загледана в звездите. Не виждах очите й. Тънка нишка сребърна светлина очертаваше сухото й лице на мумия, рядката бяла коса, беззъбата уста. Казах й:

— Накарай хората си да се бият. За книгата. Тя мълчеше. Казах й:

— Ти можеш. Търговците на роби те пазеха, защото ти — никому ненужната старица — водиш робите. Ти можеш.

Тя мълчеше. Казах й:

— Ти служеше на палачите си. Без тебе мнозина щяха да се бранят, други щяха да побягнат.

Тя проговори и ми каза:

— Служех на учението. Казах й:

— Като помагаше на палачите да опазят робите си.

Тя каза:

— Ти знаеш ли, че и на най-самотните острови в морето растат и цъфтят дървета? Помислял ли си кой ги е занесъл? Ще кажеш — вълните и вятърът. Занесли са ги птиците. Те кълват семената и мислят, че са ги изяли. После кацат на пустия остров и семената излизат от тях. И на острова израства дърво.

Смаях се. Неволно изрекох:

— Господи!

Старицата каза:

— Първите християни са били роби. После са зарази-ли господарите си. Казах й:

— Не е човешко. Тя ми каза:

— Ти мислиш човека за животно.

Сега аз замълчах. Тя проговори, като гледаше звездите. Каза ми:

— Лесно ли е да кажеш на хора, на които само си повтарял „Не се съпротивлявай на злото… Не се противи на злото“ — лесно ли е за кажеш „Убивай“!