Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 56

Какъв ми се пада този човек? Син, баща, далечен сродник? Нима сакатите ми нозе, изкълчените ми ръце, сляпото ми око имат нещо общо с него? Да, аз имам неговите спомени. Но кой беше той, кой бях аз?

Доминиканеца откъм десницата ме наричаше „Анри“, богомилите откъм лявата ми ръка ми казваха „Бояне“. Там, в преизподнята, осъзнах и признах, че в това тяло живееха две души, живееха двама души — Анри дьо Вентадорн и Боян от Земен.

Какъв беше естественият ред на нещата, как щеше да се нареди животът ми, ако вървеше по човешките и Божиите закони? Боян трябваше да носи Тайната книга и Анри трябваше да го гони. Да го стигне и двубоят помежду им да реши кой да владее книгата. А пък аз, Анри, бях пуснал Боян в душата си — не, той скочи в мене, както скочи в езерото от жарава. И сега Анри и Боян деляха едно тяло. Не че беше толкова лесно и толкова просто да призная това, но съдбата ми даде достатъчно дни и нощи за размисъл. Боян беше предизвикал Анри. Беше достигнал до някакви дълбини на съзнанието му, където живееха недокоснати достойнството и гордостта на рицаря. „Ти не можеш“ — каза Боян. И Анри — тази част от мене, която беше останала за Анри — тя имаше дързостта и безумието да каже „Мога“. Защо? Господи! Защо не му обърнах гръб? Не успях.

Но какво всъщност можех и какво трябваше да мога? Най-страшното — този Боян не ми казваше правилата на двубоя. Не казваше дали ще се бием пеша или на кон, с мечове или със секири. За всяко свое намерение и постъпка трябваше да питам немите очи на своя двойник и да чакам неговото одобрение или презрение.

Нима не беше просто и лесно да кажа на Лада, Ясен и Влад: „Аз не съм Боян, аз съм Анри.“ Нали го казах на Пейре? Не можех. Най-напред Анри се защитаваше и заблуждаваше, като казваше, че ще остане с богомилите, защото те ще му помогнат да пренесе книгата до Рим. После си призна, че Боян не може да изостави своите спътници.

Но Анри не беше победен. Той пусна Боян в разума си и сърцето си и му каза: „Обещах да занеса книгата на папата.“ Боян мълчеше. Слава Богу и двамата бяхме съгласни, че най-напред книгата трябва да избяга от клетката на пиратския плен.

Виждах себе си в кошарата на пленниците като пашкул, в който спи и се очертава ново и странно същество. Тук бе допълзяла гъсеницата Анри дьо Вентадорн, от пашкула трябваше да излети пеперуда — не, две пеперуди — Анри и Боян. Свети цар Давид бе изпял в псалома си: „Ти си ме изтъкал в майчината ми утроба. Ще те славя, защото чудно и страшно съм направен.“ Сега в пашкула Бог — или дяволът — тайно изтъкаваше зародиша на новия Анри — Боян.

Две години прекарах в български плен. Но там мислех само как да оцелея. Да изкарам деня и да дойде нов Ден. Тук, в кошарата край морето, трябваше да мисля как Да спася книгата.

А хората?

Щом разбрах, че Лада трябва да слезе от задоблачните висини на своята девственост и да се превърне в обикновена жена, която ще познае мъжки ласки, изведнъж я загледах с други очи. Не я събличах в мислите си — не посмях, но виждах очите й да светят от любов и устните й да се разтварят от копнеж. Събуждането на Лада щеше да е като идването на пролетта — слънцето щеше да огрее далечните, белите, прозрачни планини, ледът щеше да заблести и да се разтопи, щяха да потекат потоци, да цъфнат цветя, да запеят птици.