Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 55

Лада често стоеше мълчаливо до старицата — младото до старото, хубавото до грозното. Казах на Влад:

— Дано Лада стане като нея!

Той ме погледна с нямо възмущение и дори обида.

Казах му:

— Пожелах й дълъг живот.

Първите дни седях откъм стената на богомилите заради утринната сянка и ги гледах как посрещат слънцето. После аз, Доминиканеца и Влад се преместихме до отсрешната стена, така че кулата закриваше от нас стадото на робите. Лада през деня сновеше между богомилите, нощем спеше при нас.

Привечер, когато духнеше ветрец, пиратите идваха и отмъкваха от стадото богомили жени, деца, че и мъже — както вълци отмъкват овци. Лошото беше, че ги и връщаха — разкъсани, окървавени, полуживи. Звучеше гласът на бабата старейшина, тя не кълнеше палачите, а наставляваше клетниците да не се съпротивляват, защото тялото е само дяволска тъмница за душата. После пиратите взеха да се гаврят с робите и в кулата, а умееха да изтръгнат от жертвите си страдалчески викове, защото богомилите все пак бяха хора.

Събирах всички свои сили, цялата си воля, умението си да ослепявам и да оглушвам, дори да се откъсвам от тялото си, за да избягам от мухите, вонята и гласа на старицата. Но насилието винаги ме е карало да побеснявам, изпитвам някаква необяснима възбуда, иска ми се самият аз да насилвам. В Константинопол давах воля на беса си, като се биех с насилниците, и то не като рицар — с меч, а като носач от пристанището — с голи пестници и зъби. Разкъсвах устни, скубех коси, чупех ръце и нозе. Сержантите бягаха от мене като от чума. После очите ми почервеняваха, пръстите ми изтръпваха и аз отрезвявах.

На всичко отгоре в плен на пиратите взех да брадясвам. Откак лежах в български плен, където също ходех брадат, за мене брадата беше знак за неволя. Иначе всеки ден се бръснех.

Лежах и мислех. Бесът и смирението си превръщах в смелост — да видя и да призная правдата за себе си. Терзаех своята си душа.

Някога, преди години, в подземията на тулузката Инквизиция ме изпъваха на стълба. Китките ми се изкачиха на едно стъпало нагоре, а стъпалата ми слязоха едно стъпало надолу. Ставите ми излязоха от гнездата, където Бог ги наместил, минщите и жилите ми се късаха, станах две педи по-дълъг, разглобих се като кукла, с която са играли сърдити деца. Тогава съзнанието ми излезе от тялото и духът ми увисна над мене — някъде под опушения таван. И видях един дълъг смешен човек, изпънат на стълбата. Това ли бях аз?

Сега се връщам назад, кажи-речи, трийсет години и гледам отгоре кошарището на еретиците. И виждам себе си.

Мършав мургав мъж седи, облегнал гръб на грубите стълбове. Дългите му стройни нозе лежат върху сухата земя, съединени при глезените от тънка верига. Дългите му силни ръце лежат с дланите нагоре върху бедрата му, тънка верига събира китките. Присвити черни очи светят под надвиснали прави вежди. Никога няма и да помисля, че този млад мъж е вече на трийсет и пет години. Това съм аз. Това бях аз.