Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 54

— Поискай хиляда златици и за мене. Все едно — Светият престол има да ми дава пет хиляди.

Той пишеше до епископа на Солун. Каза ми:

— Ще ги получиш в Рим. Казах му:

— Не се ли срамуваш, че ще поискаш за тленното си тяло торба злато? Твоят отец Доминик ти запретява да притежаваш дори скъсаните си сандали.

Той ми каза:

— Откупът е за душата ми. Аз съм пазителят на прокълнатата книга. Когато тръгвах, светият отец Доминик ми каза: „Върни се с книгата и ще бъдеш един от моите дванайсет ученици.“

И тъй — Доминиканеца се мислеше за пазител на книгата. А Доминик щеше да даде злато за книгата, кога върба роди круши. Най-много да ме прокълнеше, че съм се забавил цял един ден. Той със своите си ръце разкъса царствената грамота на манастира в Болоня, защото не даваше на ордена си да нарече свои дори лъжиците, с които се хранеха монасите.

Трябваше да избягам с книгата. Написах на Отон дьо Ла Рош — сеньора на Рош, който е на два часа път на север от Безансон. Сега барон Отон седеше в Солун, а беше получил в свое владение Атина, Аргос и Навплион. Когато минахме с Пейре през Солун, тайно му предадох писмо от кардинал Уголино ди Сени. Баронът беше любимец на Светия престол и знаеше за папската заръка. Писах му, че съм изпълнил това, за което бях тръгнал. Поисках още сто златици за своя оръженосец Влад. Само че не знаех дали след като съм свършил работата си, за Отон няма да е по-лесно да ме остави в пиратски плен.

Пиратът прочете посланията ни — в отличие от Симон дьо Монфор той умееше да чете — и, слава на Бога, остана доволен. Той познаваше барон Отон и очакваше златото. И аз го очаквах. Край самия бряг бе вдигнато укрепление, не мога да го нарека крепост, не и твърдина. Най-напред върху могила бяха вдигнали двукатна каменна кула, сетне недалеч от нея в кръг бяха набили яки дъбови стълбове, високи два човешки ръста. Отвън бяха натрупали тръни, сякаш се канеха да подпалват оградата, а отвътре вървеше дървено скеле, така че за защитниците върховете на стълбовете се падаха на височина човешки пояс. Всички ние — аз, Влад и Лада, Доминиканеца, робите богомили, пленените кумани — бяхме затворени в тая дървена кошара. В кулата по средата останаха десетина пирати, от горната площадка на кулата те можеха да видят морето и далечните планини. Ние, пленниците, виждахме само небето — през онова лято бяло, нажежено и безпощадно небе.

Няма да забравя мухите. Облаци мухи, пълчища мухи, като черен дим над пожарище, в който проблясваха зелените искри на мухите месарки. И вонята — пиратите даваха на пленниците да изнасят с ведра нечистотиите, но все едно, водата едва стигаше за пиене. А когато вечер духнеше благословен ветрец откъм морето, той носеше непоносимата смрад на смърт и тление откъм пиратската галера, където робите гниеха, оковани за греблата си. Понякога — като капки дъжд върху напукани от жажда устни — отдалеч идеха разпилени звуци от лютнята на Ясен.

Не — на Пейре.

Робите богомили лежаха, само една баба — суха и страшна като вещица от приказките — по цял ден, а може би по цяла нощ стоеше изправена и говореше.