Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 53

— Изпей ми песен.

Припомних си оня псалм, когато завоевателите поискали от евреите край реките на Вавилон да им изпеят от своите песни. Винаги съм потрепервал от яростната омраза и проклятията в тази страшна песен: „При реките на Вавилон…“ Ясен го разбра, но не отказа, а с поглед посочи вързаните си ръце. Пиратът измъкна меча си и без да става, с върха на острието пресече въжето върху китките на момчето.

И Ясен запя. Господи, той пееше една от песните, на които го бях научил и чиито думи той не разбираше. Пееше, както някои птици умеят да повтарят думите на господарите си.

За удоволствие живях, извърших всеки земен грях… Тежат ми тези грехове и Бог за сметка ме зове…

Тия думи ги бе изрекъл застаряващият Гилем XI и това дете ги повтаряше, а дори не знаеше що е грях.

Сарацинът мълчеше. Сетне каза:

— Тази песен съм я чувал в Персия, в Египет, в Испания. Аллах, това Средно море е като паница със сълзи, от която сърбаме и правоверни, и неверници. Дете, ще оставя ръцете ти свободни, да не се схващат. Всяка вечер ще ми изпяваш една песен.

После каза:

— Закълни се, че няма да бягаш.

Казах на Ясен какво иска от него пиратът. Момчето гледаше сандъчето, в което мислеше, че лежи Свещената книга. И Доминиканеца гледаше сандъчето. Аз гледах своята рогатина, просната до другите оръжия и доспехи, пленени от пиратите.

Ясен каза:

— Няма да бягам.

А с освободените си с клетва ръце той — богомилът, Който правеше път на мравките, сетне уби същия този пират. Заради книгата.

СЕДМИЯТ ДЕН

1.

Днес е денят на пролетното равноденствие, когато светлината побеждава мрака — най-големият празник на всички еретици. На днешния ден се коронясват царе и патриарси. Ако бяхме в Монсегюр, слънчевият лъч щеше да целуне шестолистната роза. Сега ще погали шепа прах.

Наоколо пеят и се вдъхновяват, и се самозабравят. По оградата се трупат и лепят кръстоносци, все едно че гледат бой с бикове.

Аз пиша.

Исках да напиша помена си ей така „Аз направих, той направи“ и „Аз казах, той каза“. Не исках да пиша за своите мисли, а за мислите на другите — все едно можех само да гадая. Мислите са като покълването на семето в тъмната земя — никой не знае, че е там, докато не види зеленото връхче над земята. Кой брои семената, които погиват и изгниват, без някой да ги види? А има и нещо друго — много пъти постъпвах така, а не иначе, без да мисля, сам не знаех защо.

Но сега трябва да пиша за мислите си в затвора на пиратите, защото там това правех — мислех.

Преди да дойде времето за размисъл, седнахме да напишем посланията за нашия откуп. Същия ден пиратът ни каза:

— Умря Инокентий, отецът на римските неверници. А еретиците богомили избраха своя нов папа, наречен Вартоломей.

Доминиканеца посрещна вестта за смъртта на Инокентий по-спокойно от мене.

Каза ми:

— Не се бой за своите златици. Камък ще падне от сърцето на светия папа — който и да е той, — когато научи, че Тайната книга на богомилите е пленена.

Помислих си: да, и папата може да завърже този камък за нозете ми, когато повели да хвърлят трупа ми в Тибър. Гласно казах: