Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 52

По пясъчна дюна се смъкна висок жилест човек, с умно и жестоко лице. На челото му светеше червен скъпоценен камък като трето око. Той отиде и застана пред барон Д’Отарвил — явно се бяха срещали, навярно двамата бяха уговаряли сделката с робите. Пиратът сдържано поздрави барона, после посочи с ръка към нас.

— Кои са тези хора?

Влад — баронът — мълчеше като истукан. Казах му на български:

— Владе, твоят приятел е дошъл да получи обещаните роби.

Пиратът ме разбра и каза:

— Да, днес е третият ден на новата луна.

Чух отново оная странна смесица на говори, които се разменят край голямото Средно море, вътре са слова на гръцки, на испански, на провансалски, на латински, на славянски.

Влад мълчеше. Пиратът усети, че нещо не е наред, и каза, като сложи дясна длан върху дръжката на меча си.

— Кръстоносецо, твоите врагове са и мои врагове.

После протегна лявата си ръка и рязко смъкна кожената маска от лицето на Влад. Пиратът познаваше истинското лице на барона. Мълчаливо дузина пирати вдигнаха лъкове със стрели, насочени към нас. Куманите на Доминиканеца стояха с отпуснати ръце, никому не се умираше.

Не се произнесе ни дума. Но човек с лицето на Влад не можеше да е барон Д’Отарвил. Доминиканеца не гледаше Влад, не гледаше пирата. Гледаше мене. Очите му най-напред се разшириха от ужасно подозрение, после се присвиха от погнуса.

Той произнесе:

— Ти… барон Анри дьо Вентадорн… и богомилите.

И ние се изправихме пред пирата сарацин, може би арабин или кой го знае какъв — но беше с чалма. Всички бяхме със завързани ръце.

Най-напред пиратът се загледа в Лада и като протегна ръка, свали шлема й. Късата й руса коса се разпиля около отслабналото й лице като слънчеви лъчи. Пиратът въздъхна. Усетих болка в сърцето и казах:

— Тази жена е моя робиня.

Пиратът дори не ме погледна, втренчил очи в Лада. Каза ми:

— Тя не е твоя робиня, защото ти самият си роб. А тя струва повече от тебе, макар да си рицар.

После стана, за да отвори устните на Влад — искаше да види зъбите му. Уплаших се, че Влад ще прегризе пръстите му. Забравил бях, че е богомил.

Дойде ред пиратът да застане пред Ясен. А оня държеше в завързаните си ръце лютнята на Пейре. Пиратът попита:

— Ти какъв си?

Неочаквано проговори Доминиканеца:

— Той е богомил.

Напразно се опитах да го излъжа с тези преобличания. Пиратът каза:

— Той е певец. Питам те — в Аллах ли вярваш или в Христа? Ако вярваш в Аллах, ела да седнеш до дясното ми коляно, ако в Христа — ръцете ти ще останат вързани.

Аз казах:

— Той вярва в Христа, но не в този бог, в който вярва монахът.

Пиратът седна и се загледа в нас, пленниците. И рече:

— Хем Христос, хем не е Христос. Главата ми се върти.

Доминиканеца каза:

— Тези хора са еретици.

Пиратът каза:

— Тогава те са бунтовници срещу Бога и трябва да се оковат, не да се вържат. Те са опасни за нас, синовете на Мохамед, колкото и за тебе, слугата на римския папа.

Изтръпнах. Неочаквано пиратът протегна ръка и докосна една от струните на лютнята в ръцете на Ясен. Лютнята тихо пропя. Пиратът рече: