Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 48

За пръв път срещнах богомилските лечители — наричаха ги „торбеши“, защото мъкнеха торби с билки. Видях и ония планински кристали — дали пък не бяха диаманти? — с които торбешите гледат в човешките очи и виждат — те знаят какво. Зашиха раната ми, пояха ме с отвари. Аз лежах, а богомилите ходеха на пръсти и гледаха сандъчето под одъра ми. Навън бушуваше късна пролет. Цялата врата беше изпълнена с видението на една зелена ливада — само под горната греда синееше два пръста небе. В средата на ливадата се разливаше лилаво езеро — цъфтяха магарешки тръни. Над тях летяха жълти пеперуди и бучаха облаци пчели. Медът светваше на слънцето, преди да го усетя на езика си. Често не разбирах дали съм буден, или сънувам. Учех Ясен да свири на лютнята на Пейре. Учех го на песните на трубадурите. Той пееше, без да разбира смисъла на песните, като птичка Божия. Свирил беше вече — на лютня ли, на арфа ли — и скоро вечер около него и около огъня се събираха селяните богомили. Добре, че не разбираше какво пее.

Лада дълго разговаряше с мене — разпитваше ме за албигойците. Знаех това-онова и смело допълвах спомените си с думи на Абеляр и дори на Авероес. Нека албигойците ми простят моята волност. Тя ми разказваше богомилските легенди за детството Исусово, за видението Исаево, за откровението Варухово, за ходенето на Богородица по мъките.

Обичах да я гледам. Мислех си, че е още дете. За мене няма нищо по-свято от децата. Ако Бог не бе отредил човешките чеда да се раждат слаби и безпомощни, в хората нямаше да е останало нищо добро и нежно. Я си представете, че вашето дете веднага се изправя на крака като конче и хуква по света! Детето не може без нашата обич и нежност. Хората се учат на обич и нежност от децата. Детето ни принуждава да наведем гордите си глави към него като към цвете. С всяко дете се ражда отново и отново надеждата, че то ще израсте по-добро и по-щастливо от нас.

Лада ме караше да си представям какъв щеше да бъде светът, ако по него ходеха хиляди и хиляди Еви като нея — уж светулки, които кротко просветват в мрака, а след миг факли, които пръскат светлина. И могат да запалят и сърца, и цели царства.

Влад я гледаше с нямо обожание. Сега ясно виждах как се е родила дамата на сърцето в песните на трубадурите. Тъй коленичилият богомолец вдига поглед към лика на Светата майка.

Можех само да гадая как тия трима души се отказваха от това, което наричаме радостите на живота. Спомних си с тъга за златото, което Ясен хвърли сред плявата, все някой щеше да го намери. Коя беше тази сила, която караше богомилите да вървят по трънливия път на първите християни към кладата? Мислех си, че всъщност те се отричат от нещо, което не познават, че са се родили бедни и неуки.

Не можех да се откажа от тримата си спътници и да избягам от селото. Съгледвачите на богомилите носеха вестта, че всички пътища са завардени от хората на Борил. Само моите трима спътници можеха да ме заведат до кораба на Д’Отарвил. После техните общини в Конкорецо и Болоня щяха да ни посрещнат в Италия. Във Витербо и в самия Латеран имаше хора с власт, верни на учението. Трябваше да се промъкна скритом до кардинал Уголино ди Сени и да сложа книгата в скута му — иначе някой щеше да отмъкне моето съкровище.