Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 49

4.

Когато след дълго и бавно пътуване стигнахме Бялото море, скрити на невисок хълм, видяхме морската шир, а край брега — стана на барон Д’Отарвил. Но из стана щъкаха кумани, а край стана лежаха навързани на дълги върволици продадените в Търнов богомили. Над шатра, вдигната на възвишение, трептеше на вятъра знаме с извезано куче и факла в зъбите му. Доминиканеца бе стигнал преди мене. Не допусках да се е забъркал в търговия с роби — дошъл беше заради книгата.

Скритом се отдалечихме от стана на барона. Тръгнах край реката — търсех кораб. Знаех, че в тези тесни устия се спотайват като хищници полупирати, полутърговци, които според случая и според изгодата избират дали да те нападнат, или да те превозят.

Намерих кораб, по-право — корабче. Моряците бяха само петима, ако опреше до бой, не биха се надявали да надделеят. Водачът им — рус нормандец — прие да ни вземе на кораба.

Брегът, българският бряг, полека се отдалечаваше. Корабът, с който отплаваше Свещената книга, а с нея аз, Ясен, Влад и Лада, щеше да излезе от устието на реката и да поеме през открито море. Тримата богомили гледаха брега — те за пръв път се откъсваха от благословената земна твърд.

Аз се облягах на желязната рогатина — на копието, на тоягата — която криеше в сърцето си Свещената книга. Тримата богомили един подир друг или тримата едновременно гледаха сандъчето, в което мислеха, че лежи книгата.

Над главите ни вятърът бучеше в единственото вдигнато платно. Внезапно бученето престана. Обърнах се и видях, че трима моряци свалят платното.

Норманецът стоеше облегнат на дървената ограда на борда. Той бе захапал парче сухо месо и отрязваше от него с нож парче след парче — и всеки път все едно че режеше носа си. Тъй като устата му бе пълна, той посочи с ножа си някъде напред по реката към морето.

Срещу кораба плаваха две лодки, пълни с хора. Далече бяха, но различих расото на Доминиканеца. Казах на норманеца:

— Слушай, в едната лодка плава смъртен враг на барона. Не искам да окървавявам кораба ти. Мини край лодките.

Норманецът отрицателно поклати глава и посочи платното, после лодките. Преброи с пръст хората си — само петима души, — после преброи и нас. Посочи лодките — в тях имаше поне двайсетина въоръжени мъже. Въздъхнах. Корабът не можеше да избяга от лодките. Въоръжената схватка изглеждаше предварително изгубена. Загноилата рана щеше да се пукне може би малко рановато, опасни бяха само богомилите, които можеха да не преглътнат загубата на мнимата Свещена книга. Казах им:

— Не говорете и не правете нищо. Заклевам се, че всичко върви както трябва.

Опряхме гърбове в единствената дървена надстройка на кораба. Така хората на Доминиканеца можеха да застанат само с лице срещу нас. Казах на норманеца:

— Отпрати попа и ще ти платя тройно. Той кимна. Казах му:

— Не размахвай глава, а ми отговори човешки. Той се изплю през борда и каза: