Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 47

Отидох до вратата и погледнах през процеп между разсъхнатите дъски. Дворът утихваше, хлапак разтриваше разседлани коне, прозорците на странноприемницата светеха. До отворената порта стояха двамина мъже, без шлемове, облегнати на оседлани коне. Мнимият Д’Отарвил бе оставил стражи. Те очакваха от плевнята да излезе баронът с пленниците. Казах на Влад: — Събличай мъжа.

Ясен ме гледаше втрещен, като че ли аз бях свалил своя маска и за пръв път той виждаше истинското ми лице. Лада бе покрила очите си с длани, опряла чело на дървения стълб, върху който разбих главата на Роже.

Да, наистина се бих като Анри дьо Вентадорн и сегаповелявах като Анри, но не беше ли Боян от Земен войник като мене, може би дори рицар, и нямаше ли и той да убива заради Тайната книга?

Влад облече дрехите и бронята на барона и сложи маската му, аз се превърнах в Роже и взех неговата маска. Труповете белееха в сумрака. Скрихме ги под купища сено.

Щях да забравя — като събличах барона, от пазвата му падна втора маска — мека и гъвкава, с увиснала тъжна уста. После се изхлузи и тупна на земята кожена торбичка. Вдигнах я — тежеше, както може да тежи само злато. Богат бях, тук тежаха поне двеста, триста златици. Главата ми се замайваше, повдигаше ми се, сякаш бях изпил на гладно сърце пълна купа вино.

Тогава ръката на Ясен измъкна торбичката от шепата ми. С широк размах той метна златото навътре в плевнята. То изчезна дори без да иззвъни, глътнато от мекото сено. Ясен каза:

— Брате Бояне, всяко злато е като змийски зъби.

Бях забравил, че съм Боян от Земен. Но все едно — притъмняваше, можех да търся златото до сутринта. Дали тъмнееше само пред моите очи? Усещах, че ме носи топла река, заспивах.

Излязохме от плевнята, пресякохме двора, струваше ми се, че газя до колене в облаци. Двамата стражи стреснато се стегнаха, когато ни видяха. Нямах време да търся коня на барона. Със знак повелих на мъжете да ме последват. Спрях само след няколко крачки, когато зидът ни скри от двора на странноприемницата. Пътят бе тъмен и пуст, приспивно свиреха щурци. Вгледах се в двете свирепи и алчни лица на главорезите. Избрах кой ще говори. Убих другия само с едно забиване на ножа.

Човекът говореше, като ми губеше времето с молби за пощада.

Никой не беше виждал откритото лице на барон Д’Отарвил — само Роже. Керванът с робите еретици трябваше да стигне в залив недалеч от Солун в деня на лятното слънцестоене — горе-долу след два месеца. Баронът видял Лада в пещерата и оставил стражи по пътищата. Познали ни, проследили ни.

Държах острието на ножа, опряно във врата на войника. Думите му идеха все по-отдалече, оглушавах. Щурците пронизително свиреха. Събрах сили и забих острието. В лицето ми плисна лепкава черна кръв — ослепи ме. Рухнах на колене и заспах.

3.

Събудих се сред светлина — дано така се събудя в рая. Останала ми беше кръв, колкото да виждам светлината. Можех да гледам слънцето, което изгряваше под горната греда на отворена врата. Бях в бедна хижа в богомилско село.