Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 46
Антон Николов Дончев
Баронът нападна със светкавичен удар от горе на долу. Посрещнах го с кръстосани нож и рогатина — ако се беше забавил, щях да изтръгна острието от ръката му. Сабята беше лека, той знаеше, че няма никаква възможност да се опита да ме победи острие срещу острие, ръце срещу ръце, лице срещу лице.
Той отстъпи, маската се смееше. Разкрачи се по-широко — този човек бе свикнал да се бори на разлюлените и мокри дъски на корабна палуба. Притъмня, светлината угасна. Не можех да видя очите му, за да разбера кога мисли да удари. Той нападаше с удари отляво, отдясно, с мушкане, с промяна пътя на острието. Винаги срещаше рогатината.
Навремето, когато започнах да се уча на бой с мечове, побеждавах учителя си. Той с проклятие хвърляше щита си и казваше:
— При първия бой ще те убият. Ти залагаш Живота си, защото знаеш, че ще те пощадя.
Всеки бой е равновесие между нападение и защита. Има поне десет способа да убиеш противника си, ако в един миг мислиш само за нападение. В този миг съдбата ти е в Божиите ръце. Ако не си достатъчно бърз, ако противникът ти е по-бърз — ще умреш. Аз залагах живота си и убивах. Но всъщност едва ли можех да постъпя другояче. В този свят на яки мъже — бикове, по-тежки от мене, по-силни от мене — аз бях леопардът, пантерата. По-бърз и по-дързък.
Скочих напред с тяло, изпънато наравно със земята, ножът — продължение на протегнатата дясна ръка, рогатината в лявата ръка. Когато острието на арабската сабя се вдигнеше, рогатината трябваше да го отклони.
Усетих, че ножът ми прониква в меко тяло, после удря в нещо твърдо като дърво. Дръжката се разтрепери в ръката ми. Острието на сабята тръгна срещу очите ми, рогатината го отклони, но в своя полет сам се натъкнах на желязото. То разряза лявото ми бедро нагоре от коляното, но отскочи, недокоснало кост.
Баронът се срина назад по гръб, дръжката на ножа стърчеше от корема му. Изправих се, топла течност мок-реше лявия ми крак, сякаш се бях изпуснал.
Чак сега погледнах към тримата богомили. Те стояха изправени, бледите им лица светеха в мрака. Седнах и оголих бедрото си. Раната бе дълга и дълбока, от нея бликаше кръв. Разкъсах ризата си и стегнах крака високо в бедрото. Кръвта почна да сълзи. Изправих се — можех да ходя.
Наведох се и смъкнах маската от лицето на барона. На оскъдната светлина на гаснещата вечер видях жестоко лице, разкривено от ярост и смъртна мъка. Гледаше ме. Млад беше. Мъжът можеше и да е барон, но не беше барон Д’Отарвил. Казах:
— Този човек не е барон Д’Отарвил. Видях барона в Йерусалим преди много години. Тогава той беше вече зрял мъж.
Тогава Влад ми каза:
— Щом този човек не е барон Д’Отарвил, той е криел лицето си от всички. Ще рече — и аз мога да стана барон Д’Отарвил.
Измъкнах с напън ножа си от корема — острието бе заседнало в гръбнака — и прерязах гърлото на барона. Още един, който се представяше за това, което не беше. Като мене. След това прекрачих до падналия Роже и с рязко движение пречупих врата му.