Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 50

— Дадено.

Доминиканеца се изкачи на палубата по спусната стълба. Бършеше расото си, изглежда, норманецът го бе наплюл. След него се изкачиха десетина кумани с лъкове в ръце. Доминиканеца ми каза:

— Добра среща.

Мълчах. Той добави:

— Човек не бива да бяга от сянката си. Светият отец ми повели да бъда твоя сянка.

Казах му:

— Видях прекалено много роби, готови за продан. Щеше да се намери верига и за мене. А светият отец щеше да спечели пет хиляди дуката.

Той каза:

— Грешиш. Сянката не хапе човека.

После погледна сандъчето, легнало пред краката ми. Гласът му беше нисък и прегракнал. Той говореше с подозрение и все пак със страхопочитание:

— Тя ли е?

Кимнах. Той пристъпи към мене, аз прекрачих сандъчето и застанах на пътя му. Казах му:

— Аз ще я занеса. Със своите ръце.

Той спря и обиколи с поглед тримата ми спътници. Казах му:

— Това е барон Д’Отарвил, срещал си го в Търнов. Дал е обет да мълчи, докато не освободи гроба Господен. Тия двамата са негови слуги.

Доминиканеца се обърна към норманеца. Каза му:

— Аз съм легат на великия папа Инокентий III. В това сандъче има книга, която принадлежи на Светия отец. Дай ми я.

Казах:

— Книгата не е платена.

Доминиканеца протегна към носа на норманеца някакъв пергамент. Оня чак сега извади парчето месо от устата си. Доминиканеца му каза:

— Ето тук пише.

Норманецът равнодушно оглеждаше пергамента.

— Не мога да чета. Доминиканеца му каза:

— Ще внеса кораба ти в черния списък и всяко пристанище ще те прогони. А когато умреш, няма да те погребат на светена земя и трупът ти ще се валя на бунището. Норманецът пак лапна месото и си отряза ново парче. Обърна се към мене — мой ред беше да наддавам. Казах му:

— Плащам тройно.

Доминиканеца каза:

— Мисли за проклятието и за вечната си душа.

И в същото време подлецът едва-едва открехна расото си на гърдите. На ремък висеше надута до пръсване тежка кожена торбичка. Злато.

Норманецът се обърна към мене и кимна. Помислих, че приема моята ставка. Но като вдигнах глава и погледнах нагоре — видях над главите ни, на покрива на пристройката, един брадат босоног моряк. Той плавно метна над нас голяма рибарска мрежа. След миг аз и тримата богомили безпомощно се бъхтахме в мрежата.

Доминиканеца измъкна сандъчето и коленичи пред него. Приведе глава, устните му мърдаха — молеше се. Тримата богомили замряха. Накрая монахът протегна и двете си ръце, та повдигна капака на сандъчето. Знаех какво вижда — свитък с печати. Не вярвах да разчупи печатите. Дори да го стореше, нищо нямаше да разбере от ъгловатите и сложни глаголически писмена. Щяха да открият измамата чак в Рим — а дотогава може би щях да съм стигнал преди него. Доминиканеца дълбоко въздъхна и се изправи със сандъчето в ръце. Даде знак на един от куманите да разреже мрежата. Тримата богомили се изправиха — отчаяни, съкрушени, полуживи. Аз останах седнал. Доминиканеца ми каза:

— Ако искаш — пътувай с мене до Рим. Ако искаш — върви сам със своите спътници.

Казах му:

— Оставам до книгата.