Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 106

Можеше ли наистина да е от рода Вентадорн? Говореше като чужденец, а всички в нашия замък говореха провансалски като своя роден френски език — земите ни бяха току до Северен Прованс, делеше ни само една планина. Питах, разпитвах — нито един Вентадорн не се бе сражавал на страната на албигойците. Тъй, без да искам, научих вести за родния замък. И станах още по-самотен.

Разбрах, че разсъдъкът ми се опитва да избяга от самия спомен за Боян, като се забъркваше в съждения за букви и названия. Уж търсеше човека, но всъщност размиваше очертанията му, като ръка, която чисти замъглен и избледнял стенопис и го изтрива.

Да, никога нямаше да науча истинското име на човека, който скочи в кладата. Но човекът бе съществувал! И сега той живееше само в мене.

Тук всички ме знаеха като Анри, не казвах, че съм от Вентадорн. В Тулуза имаше стотици рицари, в града влезе и Рожер Бернар от Фоа. Симон дьо Монфор обсади Тулуза. Той държеше и Нарбонския замък, който сега е в града. Странно време беше — Тулуза изпрати посланици при Симон, които веднага бяха оковани във вериги. А епископ Фулкон, който окова пратениците, най-злият враг на тулузци, се разхождаше по улиците на града и ги заклеваше да се предадат, френските отряди стигаха дори до църквата „Свети Стефан“. Рицарите на Симон, закалени в битки и турнири, с презрение сечаха гражданите, които се съгласяваха да умрат от мечовете им. А накрая французите се скриха в катедралата, победени от храбрия и яростен народ. Стените на Тулуза бяха изравнени със земята от Симон, тулузци ги вдигнаха отново и никъде другаде не биха могли да се видят по-знатни и по-богати копачи и зидари. Работеха и графове, и рицари, търговци и тъкачи, жени и деца.

Странно беше времето. Странен за самия себе си се усещах и аз — прероденият Анри. Не се биех — от коя страна трябваше да се бия?

Седях върху греди, които миришеха на току-що отсечен бор. И гледах, французите заемаха височините около Тулуза, целите в безценни лозя, от които бе изтекло виното и златото на града. Прелестни крайградски къщи пъстрееха по склоновете и хълмовете, потънали в зеленината на орехи, бадеми и кестени. Всяка сутрин след отслужване на месата от френския стан излизаха отряди, въоръжени с брадви и мотики. Те сечаха лози и дървета, а домовете сриваха до основите. За цели три месеца пред очите ми този рай — построен и отгледан с толкова труд и обич — се превърна в пустинен бряг.