Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 107

Гледах и мислех. Когато бях само Боян в селото на еретиците, бях посвоему щастлив. Бях спокоен и безметежен като силната и чиста планина. Сега бях само Анри. В сърцето ми властваше разруха като в изпотъпканата и изпосечена Тулуза. Душата ми мъждукаше като свещ в изоставен и пуст дом. Изтощен бях като надигнал се след тежка болест. Казват, че така се влачели ония, които са били обсебени от зъл дух, след като духът е прогонен. Как пишеше в Евангелието? „Когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места и търси покой. И като не намери, казва: ще се върна в дома, отгдето съм излязъл. И като дойде, намира го преметен и нареден.“

Тогава при мене на стената дойдоха двама души и седнаха на камъните. Те ме попитаха: — Ти ли си Боян от Земен? Помислих малко и признах: — Аз съм.

Защо отново се нарекох Боян? Отвърнах, без дори да се замисля. Сега имах достатъчно безсънни нощи, за да Ви отговоря. Зашото Боян имаше път пред себе си, защото имаше хора, които вървяха с него и до него по този път. Но нали Анри можеше да се присъедини към кръстоносците? Там Анри трябваше да застане най-отдолу — хайде, нека да е по средата — на тази пирамида, на чийто връх стояха папата и кралят. Над мене, Анри, щеше да стои моят сюзерен, той от своя страна щеше да е нечий васал. При богомилите нямаше сюзерени и васали, нямане епископи, архиепископи, кардинали, легати — всеки беше равен на другия. И друго, и друго — все още исках да докажа на Боян, че струвам и дори съм по-добър от него. Не бях ли го доказал?

По-старият от двамата мъже ми каза:

— Брате, ти си избран до века за дълга да бъдеш пазител на Тайната книга. Дойдоха гълъбите от българската майка-община и казаха да те намерим. Книгата те иска.

5.

Тъй се върнах под ярема на Свещената книга. Дългът ми повеляваше да я пазя със своя живот и живота на другите. Богомилската забрана да не посягам на живо същество бе снето пред мене. И аз убивах. Гонеха книгата — ще рече мене, както не са гонили най-кръвожадния върколак-людоед. Но скоро половината от моите гонители побягваха, когато най-сетне заставаха пред лицето ми. Другата половина бяха заслепени от алчност или от верска нетърпимост, или от вироглава гордост — да победят „Рицаря на Свещената книга“. Защото така бяха почнали да ме наричат. Те умираха.

Когато в Светата инквизиция счупиха ставите на десния ми крак, започнах да се бия с желязната рогатина. Ден и нощ я люлеех в ръцете си, докато можех да я въртя тъй бързо над главата си, че дъжд не мокреше косата ми. И тъй бързо я въртях пред очите си, че виждах през кръга от желязо. После смазаха пръстите на десницата ми. Можех да пиша с лявата ръка, но не можех да се бия.

6.

Изминаха почти двайсет години. Летописците написаха върху кожите на отдавна умрели говеда, че албигойските войни приключили. Загинаха двамата заклети врагове — водачът на албигойците граф Раймон VI Тулузки и водачът на кръстоносците Симон дьо Монфор, Глигана от Ардените. Граф Раймон го биха гол до кръста и го въведоха с юзда на шията в гробницата на Пиер дьо Кастелно — папския легат, убит от албигойците. И душата на католика възликувала, като видяла унижението на еретика. А Симон дьо Монфор го уби под стените на Тулуза един камък, метнат от жена. Албигойците говореха, че било каменно нощно гърне. Сам видях смъртта на Симон дьо Монфор. Падна пред една от вратите на Тулуза, лицето му почерня като въглен и двама рицари метнаха плащовете си върху него.