Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 108

Тогава — като в древна сага — борбата продължиха синовете на загиналите — граф Раймон VII Тулузки и Амори дьо Монфор. Младият граф като повечето провансалци лесно плачеше от възторг и още по-лесно плачеше от отчаяние. Той извърши чудеса от храброст и още повече позорни дела. Казваха, че днес гризе веригите, с които го оковаваше папата, а утре ще ги милва.

Когато Амори повика войските на френския крал, като му обеща да даде всички провансалски земи, ние разбрахме, че борбата с оръжие в ръка е загубена. В Прованс влязоха французите, но водени не от Филип Август — надживях и него, — а от Луи IX.

А Луи IX бе възпитан от Бланка Кастилска — хладнокръвна, безстрашна и сурова жена, недостъпна за обидите и униженията, с точни решения и бързи удари. Тя направи сина си Луи благочестив лицемер, макар да се кълнат, че сърцето му повелявало и показното самобичуване, и слушането на среднощни меси, и постите, и изповедите му. Дано да е така.

Мнозина провансалски рицари, когато разбраха, че борбата е загубена, забравиха клетва и чест, та с удивителна лекота се проснаха в краката на френския крал — като търгуваха със своите войници и своята съвест. За измяната мълчат, тя е позорна. Тук тя се вадеше на показ, с нея се гордееха.

И Раймон VII се предаде на милостта на френския крал. Той тържествено отпразнува своята сватба с принцеса Де ла Марш само седмица след договора в Лорис. В пиянска самозабрава, с чаша провансалско вино в ръка, последният Раймон погреба свободата на своите поданици и приветства грядущите години на робство. Дете ли беше, та се надсмиваше над своята горчива участ и се подиграваше със скръбта и отчаянието на провансалците? Или давеше във виното своята велика печал?

Да, албигойските войни свършиха. Преди да започват, Прованс светеше като грозд с жълти прозрачни зърна, пронизани от слънце. Кръстоносците стъпкаха този грозд. Но нима не сте виждали как винарите тъпчат с боси нозе гроздове в линовете си? Кръвта на Прованс изтече, но както гроздовият сок се превръща във вино, тъй и споменът за Прованс ще се превърне в песни.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИЯТ ДЕН

1.

Остава един ден.

Накрая спрях в Монсегюр.

Монсегюр остана последната албигойска крепост — а защо не и последната видима еретическа твърдина — в целия свят. Ако някога албигойците бяха сънували, че ще съществува място, където ще владее само учението, то Монсегюр беше този въплътен сън. Крепост, където и последната душа принадлежеше на учението. Както след стихийно наводнение на единствената скала се спасява всяко оцеляло същество, тъй и в Монсегюр се скриха съвършените еретици — самотни сред разлялото се френско море. Сами бяхме на тази скала. Всички гълъби на Монсегюр се бяха върнали в гълъбарниците си по върховете на кулите. Те гукаха от сутрин до вечер. Не изпращахме и не посрещахме гълъби. Нямаше от кого, нямаше кому.