Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 105
Антон Николов Дончев
Носех одежда на рицар без кръст върху плаша. Смъкнах забралото на шлема си и стиснах по-здраво рогатината. Срещал бях по пътя си хора, превърнати от глада във вълци. Те гризяха скелета на кон и се разбягаха като сенки — на четири крака. Сега можеха да се събират на глутница в развалините.
Излязох на площад — обсипано с камъни парче земя, където някога е биело сърцето на живия град. В средата стърчаха развалини — бели, изпочупени ребра. Тук трябва да е била черквата на името на свети Назарий. В нея бяха живи изгорени седем хиляди еретици. Виждал ли беше Пейре тази черква? Знаеше ли къде ме изпраща?
Над развалините летяха птици. Гълъби бяха. Заобиколих развалините. Под полусрутен свод пред стълба, която водеше към небето, стоеше изправено момче — може би на десет-дванайсет години. Имаше ведро и светло лице. То хранеше гълъбите и те кацаха по раменете му.
Тръгнах към него. Гълъбите излетяха. Детето ме поведе по стъпалата, които водеха като че ли наникъде.
На малка мраморна площадка седеше със скръстени нозе старец. Черна превръзка скриваше очите му. Държеше главата си леко привдигната, сякаш искаше да ме види изпод превръзката. Наметнат бе с овехтял плащ на кръстоносец — белият кръст висеше, непохватно скрепен с черна нишка. Старецът попита:
— Кой си ти? Казах му:
— Нося книгата.
Коленичих пред него. Понечих да вдигна забралото на шлема, после се отказах. Все едно — той не можеше да риди лицето ми. Грижливо освободих Свещената книга от желязната й черупка. Подадох свитъка на стареца.
Той сключи двете си длани около книгата. Мълчеше. Книгата сякаш излъчваше някаква невидима светлика, която той виждаше с дланите си.
После разтвори дрехата си. На гърдите му тежеше плътно натъпкана кожена торбичка. В мъртвия ограбен Град слепецът държеше торба със злато. Той отново ме попита:
— Кой си ти? Мълчах.
Той каза:
— Ако си наемникът, тази торба злато е твоя.
Казах му:
— Аз съм Боян от Земен.
На другата сутрин с момчето пуснахме девет гълъба. Те се извиха над развалините, сякаш искаха да ги запомнят — и полетяха на изток.
Колко хубаво и колко лесно е да летиш. Под тях ще се изтеглят морета, гори и планини. Те ще прелетят над снеговете, в които се сривахме, над пясъците, в които затъвахме, над Покривите, под които страдахме.
Гълъбите носеха благата вест, че Свещената книга е завършила своя дълъг път до земята на албигойците.
И тъй — пренесох Свещената книга на богомилите до албигойците в Лангедок. Гълъбите отлетяха, небето остана пусто.
И аз стоях в пустиня. Всичко беше сторено, извършено, свършено.
Какво трябваше да върша от днес нататък?
4.
Върнах се да диря следите на Боян от Земен. Камъните на Тулуза бяха на папистите, душата на града — на албигойците. Дълго търсих и не намерих човек, който бе чувал за Боян от Земен. Полека-лека проумях, че оня човек, който скочи в разжареното езеро, бе се нарекъл с това име преди смъртта си.
Боян от Земен… Почнах да се съмнявам дали съм чул добре изреченото име — селище с такова название имаше в българските земи близо до Сердика, в земите на сърбите и хърватите, край Киев. Идеше от земя, от земен насип — славяните наричаха домовете си в земята „землянки“. Звуците „в“ и „б“ не се различават добре, в някои говори се сливат. Казваме и „василевс“, и „базилевс“. Човекът може да бе изрекъл „воин“ или дори „боец“. Излизаше, че той се бе назовал — „воинът от-земя“. Нали Адам ще рече направен от земя? Дали това име не беше за богомилите някакъв скрит знак за разпознаване, че принадлежат на учението? А може така да се наричаха мъжете от някакъв таен орден на еретиците? Защо слепецът с гълъбите се нарече Боян от Земен? Тогава си мислех, че е отнесен. И дедецът на богомилите, и слепецът с гълъбите бяха изрекли това име. Но и те не знаеха кой е бил.