Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 104

— А що се отнася до неправедниците, върху тях ще се излее Господният гняв. И те ще бъдат обзети от скръб и притеснение. И ако човек, който е на трийсет години, вдигне камък и го хвърли надолу, камъкът би стигнал дъното едва след три години — толкова е дълбочината на огненото езеро, където ще обитават грешниците. Тогава Сатаната ще бъде вързан, както и всички негови воини — и ще бъдат хвърлени в огненото езеро…

Лада замлъква. Бавно се разсъмва. Аз летя над стана на кръстоносците — той прилича на дъно на море след отлив. На дъно на море със стотици корабокрушения. И водата, като се отдръпва, разкрива останките на разбитите кораби.

Виждам, че през пометения от стихиите стан върви висок тънък мъж. Слизам на земята и тръгвам срещу му. Това е Ясен. Той иде към мене и притиска към гърдите си сандъчето с лъжливата Свещена книга. Сега виждам, че морето не се е отдръпнало докрай от изранената земя — Ясен ходи по водата като в оная нощ. Той спира и аз му казвам:

— Ясене, това не е Свещената книга. Книгата е при мене.

Той ми се усмихва.

И аз се събудих.

2.

Никой не посрещна Свещената книга. Стигнах в дълбока нощ до селото, което лежеше в подножието на замъка Бранкел. Не влязох в селото, намерих в тъмнината изоставен плевник и легнах в изветряло прашно сено. Събуди ме студено слънце, което изгряваше из дупките на порутения покрив.

Излязох от плевника. Селото беше под краката ми, замъкът се вдигаше над мене — черен върху черна скала. Пожарът не бе успял да изгори камъка, но го бе наметнал с катранен плащ. Щяха да валят дъждове, замъкът щеше да побелее като скелет. Осакатените развалини се кълчеха причудливо пред синьото небе. Над черните камъни летяха птици. Не бяха гълъби, гарвани бяха. А в селото и над селото нямаше дори птици.

Вдигнах глава и видях, че гредата над вратата е пронизана от гвоздеи. Железните ковани шипове бяха пронизали дъските, после цялата греда и изскачаха отдолу остри, черни като нокти. Потреперих — помислих си, че и гвоздеите, с които са приковали Христа, може да са пронизали гредите на кръста. И тези остриета са стърчали от другата страна. На същия кръст от другата страна може да се разпие човек. Всеки от нас.

3.

Тръгнах към Безие, като се криех дори от сянката си. Безие бе разрушен и хората му избити още в началото на кръстоносните походи срещу албигойците. Сега той лежеше в развалини — скелет на омразата, паметник на човешката нетърпимост. Кой го знае дали беше Безие — можеха да са развалини на който щеш град, на който щеш край на света. Кой знае дали денят беше днес или преди хиляда години. Или след хиляда години.

Вървях по тесни улици, някога закътани между каменни сгради. Сега погледът ми минаваше над срутените стени и виждах планината, която хората от тази улица никога не са видели от прозорците си. Спомних си развалините на мъртвия град — леговище на хората-вълци. Стори ми се, че от развалините ме гледат жълти очи. Навярно бяха подивели кучета.