Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 103
Антон Николов Дончев
През нощта сънувах сън. Мисля си, че ако не бях чувал разказа за овчарчето Литовой, което снело обсадата край Търнов с невидимата си войска, нямаше да го сънувам.
Летя над окървавените и одимени стени на Тулуза. Но Тулуза ли беше тази крепост? Високо летя, виждам и града, и рицарите с бели кръстове около него, и венеца планини около обсадени и обсадители. Докато Свещената книга бе вървяла по своя дълъг път, хората продължавали да се избиват.
Влизам в някаква подземна зала като пещера. Край маса със свещ седят само трима албигойски старейшини и епископът Д’Ан Марти. На едната стена има прозорче, в него невидими ръце пускат монети в шлем. Монетите звънят — така е звъняло звънчето на Лада. Ръка след ръка, монета след монета. Живот след живот. Живите защитници пускат своя знак на живота, мъртвите са отнесли своите монети в гроба. Комендантът Пиер Роже донася полупразен шлем на епископа и му казва:
— В шлема има двеста монети по-малко. Дай оръжие на Съвършените.
Епископът казва:
— Не, Пиер Роже.
Пиер Роже му казва:
— Тогава… няма надежда.
Влиза трубадур. Това е Пейре. Но Пейре е мъртъв! Ако не е Пейре, то е братът му близнак. Носи в ръцете си гълъб. Епископът сваля записката от шията на гълъба, прочита я и като се изправя, залитва. Двамина старейши успяват да го подкрепят. Епископът коленичи, и другите коленичат, като го гледат в устните.
Той успява да промълви:
— Свещената книга идва към нашата крепост.
Летя над стените на крепостта. Тълпи албигойци пеят на стените и размахват факли.
Венец от огньове заграждат крепостта — там кръстоносците чакат.
Изведнъж тъмните планини наоколо засияват — сякаш изгрява зора. Цялата планина пламва. Свещената книга разпалва отново огньовете на въстанието.
По тъмните склонове на планините слизат потоци и нанизи от факли, които очертават невидимите пътеки — като вени на огромно тяло. Потоците се сливат в огнена река. Не виждам лица, чертите им се топят от пламъците. Но чувам гласове.
— Свещената книга дойде!
— Свети апостол Йоан е сред нас!
— Изравяйте оръжието!
— Палете къщите си — Бог ще ни съгради нови в небесата!
— Свещената книга ни води!
А в стана на кръстоносците бушува суматоха. На невярната светлина на огньовете виждам рицари да възсядат коне само с един крак в стремето, а конете ги повличат. В нощта глъхнат копита. Войниците секат въжетата на шатрите. Подпалват обсадни каменометки и тарани.
И тогава — тогава заечава гласът на Лада. Тя чете Свещената книга като в оная нощ в Града на мъртвите.
И тя казва:
— Тогава Сатаната ще се свободи от затвора си и ше отвори война на праведниците. И праведните ще вдигнат силен вик към Господ. И Господ ще заповяда на Арахангела да засвири с тръба и тръбният глас на Арахангела ще се чуе от небето дори до пъкъла…
По незнайни пътеки се промъкват хора. Кръстовете белеят върху гърбовете им. Най-напред са двама-трима, после десетки и стотици. В началото вървят, после почват да тичат. Гласът на Лада ги гони:
