Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 102

И друг глас, на жена, попита:

— Защо злото е дошло на света?

И трети глас, този път на мъж, каза:

— Защо Бог е трябвало да ни сътвори от светло и тъмно, от добро и от зло? Защо не ни е направил добри?

Мълчах. Но други гласове се обадиха и хората започнаха да спорят в мрака. Не викаха, не говореха един през други, но въпросите бяха много повече от отговорите. Те казваха: „Бог не е създал злото. То е на дявола“, „И добро и злото са в Бога“, „Само Бог е вечен“, „И злото е вечно“.

Стоях в средата на петно полумрак сред океан от мрак. Слушах тревожните питания и воплите на тези изгубени души, усещах безсмислицата и отчаянието на нашето сляпо дирене в този мрак. И не виждах нито брегове, нито небе. Спомних си, че стоим в оня неръкотворен храм, пещерата, обляна от неземно сияние, спомних си оная светлина, родена в кристалните ледове. Това е нашето човешко битие — треперене в кръг полузрак, докато около нас се простират невидими простори, пълни с невидима за нас светлина. Да, наистина тялото беше тъмница на душата. С ужас усетих у себе си копнеж и стремление към към смъртта и признах, че то винаги е живяло у мене.

Дете бях, когато умря малката ми сестричка. Надвесих се над вкамененото й лице, не виждах добре, очите ми бяха пълни със сълзи. Клепките не се бяха склопили докрай и не закриваха изцяло очите й. Под черните мигли белееше ивица светлина. Не беше око, беше бездна, пълна с млечна мъгла. Поисках да се хвърля в нея. Тогава навремето изведнъж усетих, че и аз съм мъртъв. Усетих бездната преди моето раждане и друга бездна след моята смърт. И видях искра в бездната — моето мимолетно човешко съществувание. Сестра ми я нямаше. Мене нямаше да ме има. И дълги-дълги дни и нощи накъдето и да се обърна, наоколо виждах само смърт.

Вярвам в Бога. Всяка сутрин и вечер се моля. И преди сражение се моля, и когато преминавам през река. Вярвам и усещам, че отвъд видимите неща има нещо невидимо и могъщо. Наричам го Бог. Но понякога неочаквано мракът ме обгръща, лъхва ме студът и безкрайността на бездна. Няма да ме има. Нищо няма смисъл. Нищо.

Тия пристъпи на отчаяние ме накараха да презирам живота си, те ме накараха да презирам и живота на другите. Те ме направиха убиец.

И сега сред хора на гласовете, които изричаха в мрака вечните питания на людете, усетих желание да умра, да изчезна. Ако отвъд смъртта нямаше нищо, не е ли все едно кога ще умра? Ако има друг живот, защо да не вляза още сега в него?

Тогава усетих, че стискам с две ръце рогатината. И видях бледа светлина да се нажежава под пръстите ми и те станаха прозрачни. Изтръпнах до костите. Поисках да пусна желязото — и не можах. Пръстите ми се бяха вкочанили и вкопчили в рогатината — и отказваха да ми се подчинят.

За миг само се разбунтувах. За миг останах само Анри, мислех като Анри, спомнях си като Анри. За миг само не мислех за Боян и за Тайната книга и тя ми показа, че аз й принадлежа.

Трябваше да я занеса на албигойците и да се отърва от Боян.

ТРИНАДЕСЕТИЯТ ДЕН

1.

Остават два дни. Напуснах селото на еретиците. Заслизах от планината през зимата, стигнах в равнините през пролетта. Първата нощ легнах да спя отново сам.