Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 101

В селото намерих Библията, преведена на френски език. Папата запретяваше обикновените миряни да държат Библията на латински в къщите си, а да се превежда на френски беше направо смъртен грях. Четях най-вече псалми. Намерих тези стихове: „Наистина укротих и усвоих душата си като дете, отбито от майчина гръд, така душата ми е при мене като отбито кърмаче… Не се занимавам с работи, твърде високи и непостижими за мече…“

Удивлявах се, че в затвора на пиратите мислех за Боян, който ме бе обсебил, като за свой съперник. Сега отново отгледах брада и тя не ме плашеше и дразнеше като знак за плен и неволя.

Не Анри гледаше планината и размишляваше. Гледаше я самият Боян.

5.

На Бъдни вечер се събрахме в ледената пещера да дочакаме раждането на Спасителя. Нощ беше, гореше бъдникът — огромен дънер, изровен от мъжете изпод снега. Скупчили се бяхме като стадо пред буря, над главите ни в облак се събираше дъхът ни, смразен от ледения мрак. В селото нямаше Съвършени, те ходеха по долната земя да разнасят светлината на учението. Опирах се на рогатината, усетих, че хората се отдръпват от мене, докато ги видях изправени в пръстен наоколо, очите им светеха. Те чакаха носителя на книгата да проговори.

Не можех да им кажа, че ден след ден напусто се взирах в чудноватите писмена на книгата. И не разбирах нищо. Но знаех — дори да разчета писмената, пак нищо няма да разбера. И мислех, че нито един човек, роден от жена, нищо не би разбрал.

Спомних си думите на дедеца. Казах им:

— В земята на българите, където е изворът на учението, дедецът на всички богомили ми каза…

Аз, подлецът, не посмях да им кажа нито „нашето учение“, нито „вашето учение“. Страхувах се. Продължих да говоря и казах:

— Животът на всеки от нас е като поток, в който сме нагазили до кокалчетата, до коленете, до кръста. И гребем от дъното пясъка и тинята и ги пресяваме през ситото на душите си — като хората, които дирят злато. Златните песъчинки, които остават да светят в ситото, те са лъчи от душата на Бога, пръснати в нашите тъмни души. Когато Бог ви повика, вие ще отидете с шепи, пълни със светлина, която сте събрали.

Казах им още:

— Това е човешката участ. Тия, които са тръгнали по пътя на доброто, тях светлината ще вдигне нагоре към небето. Тези, които са тръгнали по левия път и са избрали да събират камъни в душата си, тези камъни ще ги смъкнат в преизподнята… Да възхвалим Този, който ще се роди, защото Бог Го изпрати да ни покаже светлия път…

Това го казах от сърце, в Спасителя вярваха и католици, и богомили. Тъй го казах: „Вие ще отидете, вас светлината ще повдигне…“

Наистина понечих да кажа: „Ние ще отидем, нас ще ни вдигне…“ И не посмях. Не бях един от тях. И млъкнах.

Тогава от мрака дойде глас на стара жена, която каза:

— Защо Бог, който е съвършен и мъдър, е създал този свят пълен със злини и заблуди?