Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 96

Гласът му заседна на гърлото.

— Знаеш, че съм.

— И въпреки това не ти принадлежа по законите на брака, невъзможно е да се случи. Това не е ли също грях, християнино?

— Защо ме измъчваш?

Тя се приближи към рисунката, където господарят, когото беше нарекла Шива, обладаваше съпругата си като кобила.

— Този глад. Разрушава почивката ни, но не можем да се отърсим от него. Ти и твоят шаман твърдите, че знаете пътя по-добре от нас, татарите, а въпреки това вашата природа ви подлудява, както човек полудява в пустинята, измъчван от жажда.

Не можеше да го отрече.

Хутлун постави ръка на рамото му.

— Сега трябва да тръгваме.

Завладя го гняв. Жените трябва да са скромни, защитавани, закриляни. Тази дивачка изобщо не беше такава. Тогава защо го привличаше с такава сила? Първо го накара да изпитва съмнения във вярата си, сега го караше да се съмнява и в сърцето си. И при все това в действителност тя просто изрече на глас всичките съмнения, всичките му бунтарски мисли, които беше хранил и никога не беше имал куража да изговори. Тя беше сирена, която искаше онази част от душата му, която цял живот беше крил. Светотатствените мисли, еретичните разбирания и отчаяният копнеж по нещо, което беше извън силите му, го завладяха без остатък.

— Сега трябва да тръгваме — повтори тя.

Той не помръдна. Ръцете му висяха до тялото му.

— Християнино?

— Напуснах Акра, за да отведа монаха до твоя принц Хулегу. Мислех, че до месец ще съм се прибрал зад стените на крепостта. Не съм искал нищо от това да се случи.

— Когато започнем едно пътуване, не можем да предречем къде ще ни отведе пътят. Пред нас се изпречват препятствия и ни заставят да тръгнем в други посоки. Така се случват нещата. Ела. Трябва да тръгваме. Скоро ще мръкне.

Последва я. Навън слънцето беше като медна монета, а долината тънеше в сянка. Призрачна луна висеше на небето в невероятен цвят. Жосеран протегна ръка към нея, имаше чувството, че е достатъчно близо, за да я докосне.

Тръгна след Хутлун надолу по пътеката, остави идолите да продължат за поредна нощ своето самотно бдение в планината.

56

Едноокия посочи на север.

— Огнените планини — каза той.

Поредица от червени била се простираха към хоризонта, докъдето поглед стигаше. Дерета от безброй реки прорязваха повърхността им, изсечени огнени шарки в червената глина. През маранята на следобеда планините наистина изглеждаха като обхванати от пламъци.

И въпреки всичко най-тежката част от прехода през пустинята тепърва им предстоеше.

Жосеран предпочиташе да върви в сянката на камилата си, отколкото да търпи постоянното друсане на дървеното седло и неумолимия пек на слънцето. Чу как Уилям пъшка зад него.

— Чуден ден за разходка, братко Уилям.

— Агонизирам.