Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 88

— Съпругата му проститутка ли е?

Жосеран се канеше да отвърне: „Да, а и дъщерите му също“, но размисли. Уилям имаше вид, сякаш е на път да получи разрив на сърцето.

— Ти, естествено, си отказал.

Жосеран обаче все още не беше решил дали да откаже. Пет години без жена, мислеше си той. Пет години покаяние и целомъдрие не изцелиха душата му. Опита се да пресметне кой месец е. Сигурно наближаваше Петдесетница. По тази сметка неговите пет години служба изтичаха, той беше изпълнил обета си към Ордена на тамплиерите и отново беше свободен. Свободата му пред Бог може би беше друг въпрос, но той вече тънеше в грях, какво значение имаше тогава още едно прегрешение?

Утре мога да се изповядам на свещеника.

— Отказваш — нареди му със съскане Уилям. — Ние сме на свещена мисия, възложена от самия папа. Няма да търпя това!

Тези думи му помогнаха да вземе решение.

— Ти си на свещена мисия, възложена от папата. Аз съм просто мъж, от плът и кръв, това е.

Обърна се към уйгуреца, който търпеливо чакаше отговор. Жосеран внимателно го огледа. Връхната му дреха беше съдрана, зъбите му — развалени. Под долната му устна имаше кичури косми, които може би на младини са били брада. Обезкуражаващ вид.

— Ес салаам алейкум — каза на арабски мъжът и се зарадва, когато Жосеран му отговори, както беше научил в Земите отвъд, с: „Ва алейкум ес салаам“.

— Ще пожелаете ли да бъдете мой гост, господине?

Жосеран се двоумеше.

— Съпругата ви — подхвана той — красива ли е?

Мъжът закима усърдно.

— Колкото Бог е пожелал.

Честен отговор поне.

Уилям изпъна рамене.

— Трябва да останеш тук в двореца. Забранявам ти!

— Нищо не можеш да ми забраниш! Ще остана, където ми харесва да бъда!

— Тогава нега Бог се смили над душата ти!

Уилям произнесе думите с тон, който внушаваше, че се надява Бог да стори тъкмо обратното, и се отдалечи.

Едноокия озадачено погледна Жосеран.

— Той не харесва ли жените?

Жосеран поклати глава.

— Въздържа се от всичко плътско.

— Даже… нали се сещаш, и от по някоя овца, така ли?

Жосеран се почуди в какви ли опасни обстоятелства камиларят им водач е изгубил окото си.

— Нали няма да отклониш гостоприемството на този мъж? — настояваше Едноокия. — Той жадува да спечели благоволението на своя бог.

Жосеран продължаваше да се колебае, погледна към Хутлун, която многозначително гледаше в друга посока. Проклета да е. Трябваше ли да се мъчи в немотия в очакване на богатства, които никога няма да види?

В крайна сметка е само мъж, мислеше си Хутлун, докато вървеше обратно към помещенията, където щеше да пренощува. И какво? Собственият й баща си има личен харем, Великият хан на Каракорум има сто жени на разположение или поне така беше слушала. Освен това този Жос-ран е само пратеник от някаква варварска страна, защо да я е грижа къде ще си прекарва нощите и какви кобили ще язди?

И въпреки това варваринът я смущаваше. Преди той да дойде в степите, съдбата й беше ясна. Може би щеше да чака до последната възможност, но знаеше, че един ден трябва да се омъжи за силен и подходящ принц от друг клан и да му роди деца. Това щеше да е животът й.