Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 86

Само че имаше вярвания, чието съществуване не приемаше с такава лекота.

Жосеран видя как една от камилите в началото на върволицата едва пристъпя и рухва на колене. Главата й беше извита назад и докосваше първата гърбица, устата й зееше към небето. Звуците, които издаваше в предсмъртната си агония, накараха стомахът му да се присвие.

— Змия — извика Хутлун. — Видях я как я ухапа!

Жосеран извади меча си.

— Какво правиш? — извика Едноокия, хукнал да го спре, робата му се развяваше зад него.

— Ще я отърва от мъките й.

— Не може! — присъедини се Хутлун към камиларя.

— Но това е милост.

— Не можеш да убиеш камила! Душата й ще ни донесе лош късмет. Трябва да чакаш и да видиш дали ще умре.

— Естествено, че ще умре. Вижте я! Има ли лек срещу ухапване от отровна змия?

— Независимо от това — знаеше си своето Хутлун, — трябва да чакаме.

Така че той чака заедно с Хутлун и камиларя. Изминаха безкрайни минути, но накрая камилата изрева за последно и се катурна на една страна. Краката й заритаха конвулсивно и се отпуснаха неподвижни.

— Видя ли — каза й Жосеран. — Можехме да спестим мъките на животното.

— Щеше да е лоша поличба да я убием — повтори Хутлун и се отдалечи.

Жосеран прибра меча си в ножницата.

— Суеверие! — изсъска той.

— Не, Варварино! — възрази му Едноокия. — Тя е права. Духът й щеше да се върне и да ни преследва до края на пътуването ни.

Камиларят въздъхна, наскърбен от загубата на едно от безценните му животни.

Жосеран поклати глава. Кой би могъл да проумее тези хора, които оставяха другите свободно да изповядват религията си под тяхна власт и вярваха, че дори животното има душа? Какво да мисли един християнски рицар за това?

51

Границата между голата пустош и покритите с растителност земи беше стряскащо рязка. Нямаше преливане на един пейзаж в друг. Човек сякаш от земята направо се гмурваше в морето. Както едва се тътреха зад камилите си, присвили здраво очи срещу блясъка и финия пясък, изведнъж следваха разделени на участъци поля от ориз, коноп и ечемик. Бистра, чиста вода бълбукаше през напоителните канали.

Жосеран коленичи да измие лицето си. Струваше му се невероятно, че има толкова много вода насред пустинята. Като че се изливаше от отвора на пещера от другата страна на полето. Над пещерата земята беше оформена като могила, а зад могилата имаше друга, след това още една, в неразривна линия, която изчезваше в маранята по посока на виолетовите планини, отдалечени на около десет левги.

— Това са карези — каза му Хутлун през рамото му. Тя махна шала си и коленичи до него, загреба студена вода в шепи. — Всички оазиси в Такламакан получават вода по този начин. Ела, ще ти покажа.

Поведе го към пещерата. Но когато се приближиха, Жосеран видя, че изобщо не става дума за пещера, беше вход на тунел. Построени били преди векове, разказа тя, и водели началото си от ледниците на далечната Тян Шан. Достатъчно широки отвътре, че човек да върви прав, и изкусно изработени така, че склоновете на каналите да са малко по-полегати от наклона на обширната пустинна низина. По този начин водата излизала близо до земната повърхност, където се използвала за напояване.