Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 79

Седмица по-късно стигнаха до Аксу, уйгурската столица. Руините на древен морски фар се издигаха над нещо, което отначало Жосеран взе за мъгла. Но когато се приближиха, видя, че мъглата всъщност е пясъчна буря. Древният град лежеше зад него, купчина от бели сгради, заслонени от олюляващи се тополи, сгушени при основата на жълти льосови скали. Зелената ивица на оазиса следваше бреговете на реката.

Вече яздеха по засенени от тополите пътища между зелените поля, засадени със зеленчуци. Водата проблясваше по напоителните канали. Младо момиче забули лицето си при вида на неверниците, а малките момченца, които се къпеха във водата, ги гледаха с огромни, черни като боровинки очи. Мъжете бързаха по улиците с малки шапки на теметата си, белобради старци се блъскаха и бутаха с останалите, за да намерят място, откъдето да виждат по-добре странните варвари, които татарите водеха.

Тази нощ не останаха в кервансарай, а бяха настанени в къщата на местния даругачи — назначения от татарите управител. Имаше ястие от овче месо, ориз и подправки, а слугите носеха подноси с плодове и кани с ароматен зелен чай. Спаха в истинско легло с копринени завивки.

Сякаш отново бяха живи.

На следващата сутрин обаче Хутлун се метна на камилата си и предупреди Жосеран:

— Надявам се, че сте си починали! От тук нататък навлизаме в най-страшната част от пустинята. Скоро ще копнееш да се върнеш на Покрива на света!

48

Бързината, с която нощта се спускаше над пустинята, изненада Жосеран. Като че ги хвърляха в донжон без прозорци и след тях здраво хлопваха желязната врата.

Случваше се в късните следобеди да съгледат самотен кервансарай в далечината и тогава Хутлун ги караше да ускорят ход, за да пристигнат преди залез, да намерят подслон зад жълтеникаво-кафявите му стени. Просваха се изтощени сред вързопите и въжетата, котлетата започваха да къкрят над огнищата, а тях ги обземаше благодарност за подслона, който получаваха от неумолимия пустинен вятър.

В други нощи бяха принудени да си направят стан в откритата пустиня, присвиваха се край мижавия огън, запален от изсушени на слънцето камилски изпражнения. Татарите ги наричаха аргол и в тази гола пустош те бяха единственият им огрев. Поне ги имаше в изобилие, тъй като вървяха по пътя, по който минаваха всички кервани. Едноокия пълнеше пътьом кошове с камилски изпражнения, а когато спираха да направят стана си и огънят вече гореше, татарите събираха още с шепи.

После се хранеха с рядката каша от кобилешка извара, която беше станала основната им храна, накрая потъваха в черен, безпаметен сън на твърдата земя, присвити в своите овчи кожи.

И идваше ред на въшките да се гощават.

Една вечер Жосеран стоеше присвит до нетоплещия огън, дълго след като татарите се бяха сгушили за сън в своите делове. Хутлун също нещо се помайваше. Той се зачуди дали и тя не е започнала да търси компанията му със същата сила, с която той копнееше за нейната.

Уилям стоя буден, колкото можа, истински досадник, но умората най-накрая го надви. Вече сами, Жосеран и Хутлун наблюдаваха как огънят гасне и слушаха хъркането на татарите. В мрака Едноокия забълнува на демоните, които тормозеха съня му. Камилите сумтяха и се обаждаха дрезгаво и рязко.