Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 66

Може и да беше поличба. Жосеран се надяваше да не е така.

38

Керванът им навлезе още по-дълбоко сред облаците, тъй като из проходите пред тях се разрази буря. Далеч, много надолу под тях видяха долина, в която къщите на таджикски овчари бяха опасно прилепени до зъберите над буйна река. Пътеката се ронеше под краката им, обгърна ги мразовита, безформена мъгла и ги потопи в мраз и тишина.

Конете им изразяваха с пръхтене противенето си, докато неподкованите им копита се подхлъзваха по покрития с лишеи сипей, ровеха да намерят къде да стъпят сред камъните, в които страховитият студ беше прорязал дълбоки пукнатини. Изпод копитата им тръгваха малки лавини от съборени камъни надолу по склона.

Пориви на вятъра запращаха остри парчета лед в лицата им.

Стигнаха до тясна издатина, която вървеше покрай пролом. Пътят се беше стеснил до пътека, широка, колкото да мине кон. Едно подхлъзване означаваше и животното, и ездачът да полетят към смъртта си.

Уилям наблюдаваше Хутлун и другарите й как избират пътя си, предната част на групата беше изчезнала в сивата мъгла. Той дръпна юздите на коня, двоумеше се.

— Довери се на тези коне, братко Уилям — извика иззад него Жосеран. Налагаше му се да крещи, за да надвика бученето на реката отдолу.

— По-скоро трябва да се доверя на Бог — отвърна му пак виком Уилям. Тръгна напред, запя на латински „Вярвам в един Бог“.

Жосеран тръгна бавно след него.

Някъде на половината път върху скалата конят на Уилям — вероятно подплашен от нервното шаване на ездача — стъпи лошо върху сипея.

Уилям усети как конят се препъна. Опита се да възстанови равновесието си, задницата му потрепна, когато се опита да поправи грешката си. Монахът се наклони на седлото и още повече наруши стабилността на животното.

— Уилям!

Уилям чу предупредителния вик на Жосеран. Изплъзна се от седлото и опрял гръб на скалата, опъна юздите в напразно усилие да издърпа коня обратно на пътеката. Вече и двата задни крака на животното бяха зад ръба на издатината.

— Помогни ми! — извика Уилям към Жосеран. — Всичко е тук! Всичко!

Кожената торба на седлото съдържаше илюстрованата Библия, Псалтира, свещеническите одежди и сребърната кадилница. Уилям пусна юздите и посегна към дисагите. Улови ги. Погледът му зърна зашеметяващата гледка от бездънните сиви облаци и пропуканите от студ гранитни стени.

Повери душата си на Бог, пръстите му отказаха до отпуснат хватката с безценната Библия и Псалтир. Закрещя, макар и да се осъждаше на смърт.

Силни ръце се сключиха около кръста му и го задърпаха нагоре над ръба.

— Пусни я! — изкрещя Жосеран в ухото му. — Пускай!

Този миг като че продължи цяла вечност. Не, реши Уилям след проточилото се безкрай търсене на отговор в душата, а всъщност траяло само едно мигване; не, няма да отпусне хватката. Ако трябва, нека умре. Но не може да предаде Библията и Псалтира. Иначе пътуването дотук ще е напразно и той ще се е провалил пред Бог.