Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 57

— Жосеран Варварина — разсмя се тя и изви коня си, за да се отдалечи.

Уилям се настани на седлото.

— Не умирай в ръцете ми, свещенико — процеди през зъби Жосеран. — Ти си под моята закрила.

— Бог ме води и закриля всеки ден. Не се страхувай за мен.

— Не се страхувам за теб. Просто не ми се иска да се проваля в изпълнението на дълга си.

— Нито аз в изпълнението на моя, тамплиере.

Жосеран наблюдаваше как монахът изнурено пришпори коня си напред. Стърчи на седлото като седнал на тръни, помисли си той. Сърцето му принадлежи на папата, но със сигурност задникът му — на Дявола.

33

Първата нощ прекараха в юртата на казахски овчар. Въпреки че беше пролет, нощите все още бяха мразовити и Жосеран и Уилям се присвиваха под планина от кожи, докато татарите лежаха на килимчетата само по плъстените си кожуси. Ръкавите им се разгъваха над пръстите им, така че ги пазеха да не премръзнат и в най-студените нощи.

По-самодостатъчни хора не беше виждал, макар да бяха завоювали половината свят, си оставаха номади. Всичко, от което имаха нужда, за да оцелеят, носеха със себе си: въдица и кукичка за риба; два кожени меха, единият за вода, другият за кумис; кожен шлем и кожух от овча кожа; пила за острене на стрели. Двама от конниците на Хутлун носеха малка копринена шатра и тънка животинска кожа, с която да застилат пода, ако им се наложеше да направят свой подслон за през нощта.

Изкачваха се по изумруденозелените пасища на долината, подбираха пътя си между облите речни камъни и скали, нападали по пътеката, която лъкатушеше между потоците в долината и канарите. Веднъж дори преодоляха водопад, чиито сиво-сини води се пенеха по повърхността на планината.

От пролетта потоците бяха набъбнали до тинести, кървави на цвят реки и татарите използваха дисагите си, направени от кравешки стомаси, като лодки, с които преминаваха през буйните бързеи. Понякога им се налагаше да прекосяват една и съща река по няколко пъти, докато тя се виеше надолу из долината.

Жосеран се взираше в замръзналите голи скали около тях. Тук–там под наветия от вятъра сняг бяха започнали да се показват като кръпки камък и лишеи.

— Това ли е вашата пролет? — попита той Хутлун.

— Не можеш и да си представиш зимата на Покрива на света. Трябва да бързаме всеки ден без почивка, ако искаме да стигнем до Каракорум навреме, за да се върнете. Снеговете задръстват проходите и когато зимният студ скове всичко, нищо не се измъква от хватката им.

Старецът постави десницата си на лявото му рамо и измърмори:

— Рахамеш.

Жената в къщата плесна с ръце пред себе си и се поклони. Като съпруга си и тя носеше подплатена кафява туника над торбести панталони и кожени ботуши със завърнати върхове. Копринена забрадка, която падаше и върху раменете й, покриваше главата й.

Съпругът й беше манап, главатар на селцето, на което бяха попаднали в изгубената долина. Той с жест ги покани в къщата си. Нямаше мебелировка, само купчини от пръст, покрити богато с килимчета с шарки в червено и синьо. По стените и по пода имаше още дебели плъстени килимчета.