Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 32

Жосеран се тревожеше за Късмет. Темпото на пътуването я беше изтощило. Откакто стигнаха планините, храната намаля и кобилата му вече приличаше на скелет. Пристъпваше с мъка, все още неустрашимо, но не му се вярваше да оцелее много дълго.

Отначало яздитните животни на татарите му се сториха смешни. Имаха дебели вратове и гъста козина, бяха малко по-високи от понито, на чийто гръб беше получил първите си уроци по езда. Когато видя тези смятани за неумолими татарски воини на жълтеникавокафявите им мулета, чак не му се вярваше, че това е конницата, която беше помела и оставила в разруха половината известен свят.

Наложи му се да промени мнението си. Тези четвъртити грозни създания можеха неспирно да галопират и дори когато дебел сняг покриваше земята, знаеха как сами да си открият храна, риеха снега с копита, пасяха от замръзналата и почерняла растителност отдолу и някак успяваха да извлекат сили, за да съществуват.

Товарните коне, които Жосеран беше взел от Акра, отдавна бяха измрели.

Пътуването беше изнурително, ден след ден, седмица след седмица бяха на седлото, а придружителите им налагаха убийствена скорост на придвижване. Татарите не знаеха друг начин да яздят, освен галопа с по няколко минути почивка на всеки два часа. Понякога изминаваха по петдесет мили на ден.

Всеки татарин беше взел със себе си от Алепо поне по пет коня, юздата на всеки кон беше хлабаво привързана около врата на коня от лявата му страна, а последното животно в редицата се водеше от дясната ръка на ездача. Използваха всеки кон по два дни, после го оставяха да почива.

Жосеран получи собствени татарски коне. Но тяхното равно подрусване му докарваше болки от седлото и го оставяше без сили след лекия галоп на персийските коне, които беше свикнал да язди, а самата Късмет с мъка наваксваше дори без товар на гърба си.

Татарите използваха къси стремена, направени от кожа, и яздеха прави, час след час, изглежда, кривите им крака никога не се уморяваха. Жосеран беше опитал да им подражава, но след няколко минути мускулите на бедрата му се сгърчваха и така той остана да седи на твърдото дървено седло, подскачаше и се люлееше на него, докато костите му не затракваха. До пладне на следващия ден болката се беше настанила вече в ставите му; първо в коленете, после в гърба му и в късния следобед вече му се струваше, че цялото му тяло гори в огън.

Но тези татари, изглежда, се чувстваха по-удобно върху конския гръб, отколкото на късите си извити крака; дори ги беше виждал да спят на седлото. Управляваха конете си с натиск на прасците в хълбоците на коня и тъй като яздеха, без да използват юздите, можеха и да стрелят по време на буен галоп. Именно затова носеха и толкова леки ризници, осъзна той; прекият двубой не им беше изгоден. Оставяха стрелите си да убиват вместо тях от разстояние. Дори тамплиерите нямаше да могат да противостоят на подобна конница.

За пръв път виждаше бойци като тях. Оцеляваха със съвсем малко. Понякога минаваше по цял ден, без да спрат за храна. И то каква. Тя неизменно се състоеше от няколко къса варено овче, изядено почти сурово.