Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 31

Когато приключи с молитвите си, Жосеран продължаваше мрачно да дъвче парче сурова карантия.

— Как можеш да ядеш тази отвратителна каша? — попита Уилям.

— Аз съм войник. Войникът без храна не може да оцелее независимо каква гадост му е поднесена в паницата.

Уилям взе увито парче сготвени черва в ръка, почувства хлъзгавата му повърхност. Усети как му се повдига. Стана и напусна шатрата с намерението да хвърли карантията на кучетата. Но светът се завъртя около него и той падна гърбом, мъртво пиян.

Уилям се събуди преди зазоряване. Някъде в нощта се носеше вълчи вой. Чувстваше тъпа болка зад очите си. Посегна към разпятието на врата си и замърмори тихо молитва. Знаеше, че ако се провали в това, в тази изкупителна мисия в окаяния си живот, за него нямаше да има спасение.

18

Сутринта беше студена и мъглива. Под тях имаше езеро със стоманеносив цвят. Тъмен облак обвиваше заобикалящите ги склонове. От време на време в промеждутъците на проясняване съзираха острите зъбери на планините, чиито покрити със сняг и лед върхове се редяха до хоризонта.

Джучи клечеше при огъня пред юртата. Студът, изглежда, не му правеше впечатление. Носеше плъстени ботуши с дебели подметки, каквито носеха всички татари, и дебела връхна дреха, която наричаха дел, пристегната с широка ивица от оранжева коприна. Все още не беше сложил обточената си с кожа шапка. Главата му беше почти напълно обръсната, както и на всички останали, само с кичур коса на челото и две дълги плитки зад всяко ухо.

Джучи печеше овчата глава, набучена на дълга пръчка. Обърна я върху въглените. Щом напълно я опърли, той я постави на земята и заизмъква оскъдни парченца обжарено месо и мозък с върха на ножа си.

Закуска.

— След колко време ще стигнем Каракорум? — попита го Жосеран на езика на татарите.

Джучи се ухили.

— Много добре. Каза, че имаш дарба за езиците. Мислех, че само се хвалиш — пъхна ножа си в едната очна ябълка, за да измъкне поредното крехко месце. — Каракорум ли? Ако яздим усърдно и времето позволява… някъде през лятото.

Жосеран посърна вътрешно. Явно в крайна сметка не са му се подигравали.

— Чак толкова ли сме далече все още?

— Каракорум е центърът на света. Тук сме едва в покрайнините му.

От юртата се измъкна Уилям, тръгна, олюлявайки се, с пепеляво на цвят лице.

— Как се озовах в леглото си? — попита той Жосеран.

— Аз те отнесох. Лежеше на тревата.

Монахът прие сведението с упорито мълчание. Тамплиерът очакваше поне една промърморена благодарност.

— Виждам, че вече учиш дрънкането им.

— Това не е ли хубаво?

— Ти си еретик и предател, тамплиере.

— И как така?

— Непрекъснато си бръщолевиш с тях, а все още не си осведомил тези еретици за официалното писмо от Светия отец, което нося. Не е ли истина, че си предложил да се сключи съглашение с тези дяволи?

— Аз те придружавам и съм твой преводач. Нищо повече.

— Ти за глупак ли ме взимаш?

Жосеран се извърна. Видя Джучи да хвърля останките от закуската си в огъня, където главата зацвъртя и запращя.

— Как копнея за хубаво парче печено шилешко — каза Уилям и се затътри да намери коня си.