Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 24

Конете им бяха малко по-едри от мулета; смешни, грозни животни с тъпи носове и широки рамене. Това ли беше наистина най-страховитата конница в света?

Един от татарите, който носеше покрит с позлата шлем, тръгна напред и ги огледа. Предводителят им, предположи Жосеран. Очите му бяха златисти и издължени като на котка. Имаше кичур черна брада, а в дясната си ръка стискаше бойна секира.

— Кои сте вие — попита той на разбираем арабски. — Защо отивате към Алепо?

Жосеран махна шала, увит около устата му, и видя как за миг в очите на татарския командир проблесна изненада при вида на златистата му като пламък брада.

— Казвам се Жосеран Сарацини. Аз съм рицар от Ордена на тамплиерите, назначен на служба в крепостта в Акра. Мой господар е Томас Берар, Велик майстор на ордена. Изпратиха ме като посланик при вашия принц, господаря Хулегу.

— А що за гарван стърчи на кафявия скелет отзад?

Гарван. Жосеран се усмихна. В черните си одежди Уилям приличаше точно на гарван.

— Той е събрат посланик.

— И защо не е облечен като такъв?

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Иска да научи по какви дела сме тръгнали.

— Кажи му, че нося послание до неговия господар от самия папа.

— Имай търпение и ме остави да говоря от името на двама ни.

— Казвам се Джучи — представи се татарският офицер. — Ще ви съпроводя до Алепо. Хулегу, ханът на цяла Персия, ще се срещне с вас там.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Ще ни заведат в Алепо, за да се срещнем с Хулегу.

— Добре — рече Уилям. — Вече ми омръзнаха тоя кон и компанията ти. Не ми се вярва, че мога да я изтърпя и ден повече.

14

Чуха шума, който идеше от Алепо, дълго преди да го видят.

Градът беше в предсмъртна агония. Само цитаделата с грамадните си отбранителни кули и павиран гласис се издигаше на скала високо над града и все още устояваше на ожесточените татарски атаки. Под крепостта градът вече беше в ръцете на нашествениците, които се бяха заели да отмъщават на населението за неговата непреклонност. Дим се издигаше от печалните останки от джамиите и медресетата, бледосиньото небе се сливаше с жълтеникава мъгла, прорязана от черните пушеци от огньовете.

По-многобройна обсаждаща армия Жосеран не беше виждал. Стада овце и кози, товарни коне и камили изпълваха цялата равнина. Дори отдалеч тътенът от татарските литаври караше земята да потръпва. Чу цвиленето на конете и рева на камилите, крясъците на мъжете, които се биеха и умираха зад стените, при поредния щурм към вратите на цитаделата.

— Това може да е Акра — измърмори Жосеран. Щом беше така лесно могъщият им враг да бъде пречупен, какъв шанс имаха те да устоят срещу варварите?

Яздеха по улиците на стар пазар сред димящите и овъглени дървени греди на търговски склад. Копитата на конете им се хлъзгаха по кръвта по каменната настилка. Татарската касапница беше смразяваща. Мъже, жени и деца лежаха там, където бяха паднали, мнозина от тях — обезглавени, а телата им — съсечени. Труповете се бяха подули на слънцето, покриваха ги рояци черни мухи, които се издигаха на жужащи облаци, щом ги наближаваха.