Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 26

Хулегу.

Джучи падна на колене. Проговори нещо на хана и придружаващия го военачалник на език, който Жосеран чуваше за пръв път. Тамплиерът използва случая, за да огледа татарския принц, който с такава лекота беше постигнал онова, в което християнските сили се проваляха — дори с Божията помощ на своя страна — в продължение на почти два века: победа над мюсюлманския свят. Не приличаше на някаква напаст, дребен мъж с гладко кръгло лице, свински нос и същите очи с любопитната форма на бадем, така отличителни за татарите.

Не очакваше подобна среща. Представял си беше голяма шатра, където да се изправи пред трона на Хулегу официално, а не така с лице, завряно във вонящата на кръв улица.

До него долетя шумът на битката, бушуваща на не повече от две стрели разстояние. Екот на бойни тръби даде сигнал за втора атака, последваха го предсмъртните викове на застигнатите от страшна смърт мъже.

Военачалникът на Хулегу се обърна към него на несъвършен арабски:

— Моят капитан каза, че си посланик на франките. Дошъл си да сключиш договор с нас, така ли?

— Казвам се Жосеран Сарацини. Изпраща ме Томас Берар, Велик майстор на Ордена на тамплиерите от крепостта си в Акра, кралство Йерусалим. Сарацините са наш общ враг и моят господар си позволи да изпрати своите поздравления за многобройните ви успехи, протяга ръката си за приятелство.

Военачалникът се изсмя още преди Жосеран да е приключил. Хулегу изслуша превода с безстрастно лице, а след това заговори на странния език.

— Нашият хан не се учудва, че господарят ти протяга ръка за приятелство — каза военачалникът, — иначе може да се окаже, че е с отрязана ръка.

Жосеран преглътна гнева си от обидния отговор. Не е трудно човек да обуздава гордостта си, когато лицето му е завряно в земята.

— Нямаме никакви разногласия с вашия хан — внимателно отвърна той. — Всъщност можем да сме си взаимно полезни — Жосеран се сети за съобщенията на Рубрук относно факта, че съпругата на Хулегу била християнка, че татарите носели дървени кръстове по улиците на Багдад. — Ние, франките, също сме християни.

— Какво става? — попита Уилям.

Уилям нямаше как да знае, че Жосеран тъкмо е предложил договора, на който мнозина от Високия двор са се възпротивили. Решението беше взето еднолично от Томас, Берар и само от името на тамплиерите, преди Жосеран да напусне Акра. Орденът им не за първи път щеше да сключи договор независимо от другите държави. И все пак в по-опасна игра не бяха участвали. Уловиш ли веднъж мечката за врата, помисли си Жосеран, най-добре ще е да стискаш здраво и да не пускаш.

— Иска да разбере защо сме тук — обясни той на Уилям.

— Каза ли му, че нося за него була от самия папа?

— Съмнявам се, че това създание изобщо е чувало за папата, братко Уилям.

— Тогава трябва да му обясниш, че папата ръководи целия християнски свят и ме е изпратил тук, за да донеса на него и на останалите варвари спасение!

Жосеран се извърна. Никакво намерение нямаше да обяснява подобни неща. Татарите можеха всеки момент да им вземат главите, а той не гореше от желание да умре проснат по очи в краката на някакъв варварин. Дал си беше обещание, че когато дойде краят му, ще го посрещне с меч в ръка и в служба на Бога. Това донякъде щеше да изплати греховете му.