Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 25

Навсякъде вонеше на смърт. Жосеран помисли, че е привикнал към мириса й, но дори на него му се наложи да потисне надигналото се в гърлото му гадене. Уилям затисна устата си с ръкав, готов да повърне.

Татарските войници ги наблюдаваха с откровена ненавист. По-скоро биха ни прерязали гърлата, вместо да преговарят с нас, помисли си Жосеран. Дружина арменски пешаци притича покрай тях, подтиквани от татарски барабанчик, яздещ черна камила и отмерващ ритъма върху тъпан. Ето защо Хулегу е сметнал съюза с Боемунд за толкова полезен, помисли си Жосеран. Трябвало му е пушечно месо, което да хвърли в нападението срещу крепостта.

Тъмното, злокобно присъствие на цитаделата се извисяваше над тях. Слънцето се беше спуснало зад отбранителната кула и стените оставаха в сянка.

Военни части от татарски стрелци, въоръжени с арбалети, ги обстрелваха с горящи стрели. Наблизо стояха огромни обсадни машини. Жосеран преброи повече от двайсет — огромни балисти, които мятаха масивни каменни блокове с размерите на къщи. Стените на крепостта бяха надупчени и очукани от всекидневните нападения.

— Виж! — изсъска Жерар и посочи.

Вместо с камъни бойците товареха една от по-леките балисти с топки, които приличаха на малки почернели пъпеши. Отне му няколко мига да осъзнае какво представляват: никакви пъпеши не бяха, нито камъни или пък някакво друго оръжие. Товареха прашката с голям брой човешки глави. Те нямаше да разрушат сарацинските стени, но Жосеран можеше да си представи ефекта от ужасяващите снаряди върху духа на защитниците.

Освободиха прашката, тя изсвистя и страховитият товар се изстреля към горящите стени.

През дима към тях приближи военна част от конници с вече познатите червени и сиви знамена, развети на копията.

Войниците на Боемунд вече бяха коленичили пред конете си. Жосеран и другите не проявиха толкова охота и хората на Джучи ги свлякоха от седлата им.

— Какво става? — изкрещя Уилям.

Жосеран не оказа съпротива. Безсмислено беше. Татарите ги принудиха със сила да коленичат. Някъде иззад себе си чу водача им, Юсуф, да хлипа и да умолява за живота си. Уилям започна да се моли, Te Deum.

До него Жерар стоеше с притиснато в прахта лице, с татарски ботуш, стъпил на врата му.

— Дали главите ни не им трябват за катапултите? — прошепна той.

— Ако е така — отговори му Жосеран, — монашеската глава ще им дойде много добре, бива си я и е тежичка. Може пък да пробие пролука в стената, към която толкова се стремят.

Почувства тътена от конски копита под коленете си. Така ли щяха да умрат, със заврени в земята лица?

15

Конниците спряха на не повече от двайсет стъпки, всички бяха въоръжени с бойни секири и железни боздугани. Двама от татарите поведоха конете си напред. Един от тях носеше шлем с позлата и наметка от леопардова кожа.