Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 220
Колин Фальконер
Епилог
Очите на монаха се насочиха към абата.
— Сега знаете какво ужасно нещо сторих. Аз я обладах, докато тя беше на ръба на смъртта, мислех си, че само Дяволът и аз ще знаем какво съм направил. Сгреших — очите му проследиха сенките от свещта в ъгъла на стаята. — Ремъците овързвали бедрата и корема й и не позволили на бебето да се роди. Съществува такова наказание сред чергарските народи из онези земи. Най-накрая бебето, принудено от природата на раждането, тръгва нагоре, разкъсва жизнените органи и сърцето. Убива майката и със смъртта й то също умира. Колко време е умирала Мяо-йен, никой не знае. Както и никой никога няма да разбере и колко неописуемо е страдала.
Замълча, дъхът му просвири в дробовете му.
— Тамплиерът имаше право, разбира се. Когато се върнах в Акра, историята беше заличила значението на мисията ни. Скоро след като сме се отправили на голямото си пътешествие на изток, татарските орди от север нападнали Полша. Люблин и Краков били опустошени и щом чул новината, папата обявил кръстоносен поход срещу татарите. Светият отец обявил и християните, които поддържат татарите в Палестина, за отлъчени. Високият двор затова не се намесил, когато мамелюците нападнали татарите при Айн Джалут, разгромили ги и отблъснали Хулегу от Сирия. Така сарацините вече владеели цялата територия на Светите земи и единствената ни възможност да ги победим била изгубена.
— Ами тамплиерът и татарската вещица?
— Никой не може да оцелее при скок от такава височина. Въпреки че водата била дълбока, отдолу имало огромни камъни. И да не са се разбили в камъните, течението било прекалено силно и сигурно са се удавили. И въпреки това…
Абатът се приведе.
— Какво?
— И въпреки това Сартак ми каза, когато се върна същия следобед, че според него видял как две глави се показват над водата далеч надолу по течението. Дали са умрели, или са оцелели? Не беше сигурен. А и аз няма как да съм напълно сигурен. Десет години по-късно, когато за последен път посетих Акра, чух един мохамедански търговец, който току-що се връщаше от Багдад, да разказва, че срещнал франк с огненочервена коса, който живеел с татарите някъде към Покрива на света. Може би е бил тамплиерът, а може би това е поредната легенда, която се шири из степите и се основава само на пясъчни демони и облаци.
Усмивката му разкри изгнилите му зъби. В дъха му се долавяше мирисът на смъртта. Абатът се надигна от леглото, но монахът го задържа, сграбчил ръба на расото му.
— Често си го представям. Не е ли чудно? Излъгах го онази последна нощ в Кашгар. Ако се беше върнал в Акра, със сигурност щях да го предам на събратята си инквизитори като еретик и богохулник. Но сега, като се връщам назад, мисля, че е бил най-добрият ми приятел. Дори се усмихвам, когато си представям как живее там, отвъд изкуплението, отвъд вярата, в прегръдките на варварската вещица, баща на свое потомство езичници.
Затвори очи.
— И това беше изповедта ми в хиляда двеста деветдесет и третата година от рождението на нашия Спасител. Заспивах с мисълта за греховете си през тези трийсет и три години. Повече не мога да ги нося. Скоро свещта ще угасне и ще ме остави в мрака. Често съм гледал през този прозорец на изток и мислите ми пътуваха из местата, които познах през онези дни. Тази вечер на перваза има сняг, ще има сняг и на Покрива на света, татарите отново ще поведат стадата си надолу към долините за зимата. Помня ги, моите спътници, в дните на моята слава и грях. Молете се сега за мен, умолявам ви, защото отивам да се срещна с моя съдия.
