Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 219

Помъкнаха я през шестоъгълните плочи, постилащи двора, в който растяха дървета. Ботушите на войниците размазваха попадалите черници. Зад още една порта я чакаше кибитка с носилка със завеси и тя с две от персийските й прислужници бяха приканени с жест да влязат в носилката.

Потеглиха по улиците към западната порта. През завесите Мяо-йен видя светилници да проблясват на безброй прозорци. Щом излязоха от града, тя усети горещия и спарен дъх на пустинята.

Почуди се какво ли е намислил за нея ханът. Може би, помисли си тя, в крайна сметка няма да има никаква сватба. Може би са решили да ме махнат по тъмно и да ме върнат в Шанту.

Но не я отпращаха в Шанту. Принцесата дори нямаше да напусне хаганата на предложения й съпруг. Вместо това я отведоха в самотна юрта из безличните равнини на Каракум, придружена само от нейните две прислужници и дузина от войниците на Алгу.

Следващите няколко дни Мяо-йен прекара в юртата сама, изплашена и объркана. Навън вятърът виеше през голата равнина.

Не позволявай да наранят бебето ми!

Зазоряваше, когато водите изтекоха. Прорязващата болка в корема й я изненада, остави я без дъх на пода в юртата. Мяо-йен извика към слугините си, но те само я гледаха, широко отворили очи, и не направиха нищо, за да й помогнат. Едната от тях отиде да повика войниците. Малко по-късно покривалото на входа се отметна и когато видя лицата им, запищя, разбра на мига каква ще бъде съдбата й.

Не, бебето ми!

Извлякоха я вън от юртата, където конете вече чакаха оседлани. Утрото беше красиво, слънцето тъкмо се показваше, луната беше като блед призрак над пустинята.

— Защо го правите? — пищеше тя. — Защо го правите?

Вързаха ръцете й на гърба с кожени ремъци и я метнаха в носилката, която бяха привързали между двата коня. Отведоха я на може би три или четири мили от юртата. После я свалиха от носилката и я повлякоха през пясъка.

Принцесата изкрещя, разпъната от нови родилни болки, но никой не обърна никакво внимание на страданието й.

Имаше плитка падина, все още потънала в черен мрак. Хвърлиха я на земята и единият от мъжете я държеше, докато другият връзваше краката й с въже през коленете и през глезените. После омотаха бедрата й с по-дебели кожени ремъци и овързаха таза й с такава сила, че тя изкрещя от болка.

— Какво правите? — изплака към тях. — Какво става, кажете! Какво съм направила?

Те се върнаха при конете си. Офицерът им дълго време гледа към нея, вероятно за да се увери, че мъжете са изпълнили задачата си точно според указанията, и се отдалечиха в галоп през равнината.

Дъхът на Мяо-йен секна при пристъпа на поредните родилни болки, а когато отминаха и тя отвори очи, войниците бяха просто малки точици на еднообразния хоризонт.

Слънцето изгря и тя закрещя гневно срещу вечното Синьо небе, крещеше отново и отново думите на Господнята молитва, която беше научила от нашия отец, който е на небето, защото знаеше, че никога не е съгрешила срещу баща си, нито срещу съпруга си, а свещеникът на Жосеран й беше казал, че невинните никога не биват наказвани. И само да позовеш Бог, казал й беше той, ще бъдеш спасена.