Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 217

В двореца на Алгу обаче бяха започнали да дават плод други семена.

Прахоляк се носеше на сноповете слънчева светлина, която се процеждаше през свода. В голямата зала цареше тишина, ужас от яростта на хана сковаваше всички. Затворникът с вързани пред себе си с кожени ремъци китки беше хвърлен по очи на каменните плочи и всички от насъбралото се множество по-скоро сами щяха да си прережат вените, отколкото да си разменят мястото с окаяната дрипа, която се гърчеше като нощно влечуго в краката на хана. Виждаше се, че в продължение на дни са го били. Почти не му бяха останали зъби, а очите му бяха полузатворени.

Уилям усети как вътрешностите му се стапят. Отначало не разпозна човека.

— Какво става? — прошепна той на мъжа до него.

Съседът му по място беше мохамеданин, персийски писар, който говореше както латински, така и татарски. При пристигането на кервана в Бухара няколко седмици по-рано го бяха избрали сред придворните на Алгу, за да превежда на Уилям.

— Принцеса Мяо-йен е с дете — отговори мъжът. — Девствеността й е била отнета преди пристигането й. Държат отговорен този офицер. Като командващ охраната й той е отговарял за нейната защита. Ако не издаде виновника, сам ще трябва да понесе наказанието.

Уилям наблюдаваше, скован в ужасен унес. Сартак беше изправен на крака от пазачите си и едва стоеше, олюлявайки се, със съсирена кръв по рядката си брада и бяла като вар кожа. На Уилям му се стори, че може да помирише страха му.

Алгу ревна нещо на своя езически език и Сартак му отвърна, гласът му прозвуча като грак.

— Той отрича да го е направил — прошепна персиецът в ухото на Уилям. — Това няма да му е от полза. Няма значение дали е бил, или не е, той е отговарял.

— Какво ще правят с него? — попита Уилям.

— Каквото и да правят, няма да умре лесно.

По заповед на Алгу Сартак беше извлечен от двора. Крещеше и ломотеше, смелостта му го беше напуснала пред смъртта, на която го беше осъдил Алгу.

Не, помисли си Уилям. Не, не мога да позволя това да се случи.

— Кажи на Алгу, че бях аз. Той е невинен. Аз съм виновен. Аз.

Но само си представи как изрича думите. Ужасът го беше сковал и не можеше да говори, нито да диша. Дори не можеше да се моли.

Същата нощ сънува, че пада. Под него беше ивичестият син купол на Шахи Зинда, а отвъд него горящите равнини на Каракум. Ръцете и краката му неудържимо се мятаха към въртящото се синьо небе. Тогава прахът на Реджистан се надигна да го посрещне и се чу ужасяващ звук, като пъпеш, сцепен от меч, а черепът му зейна като яйце и се размаза в прахта.

А после му се привидя, че стои на площада и гледа труп, но не неговото тяло лежеше под Кулата на смъртта, а на Сартак и не беше сън.