Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 216

Жребецът на Жосеран тръгна по сипея, за да намери път напред. Прекалено стръмно беше. Неподкованите му копита се плъзгаха по замръзналата скала и лишеите, а отчупените парчета шиста тракаха надолу по склона. Бяха в капан. От едната им страна се издигаха канари, от другата беше урва.

— Остави ме тук — каза тя. — Ако останеш, само се излагаш на опасност.

— Хванат ли те жива, знаеш какво ще направят.

— Няма да им се дам жива.

Под тях Жосеран чу шума от буйнотечаща вода, придошла от пролетта. Тамплиерът обърна коня, мислеше да потърси друг път през планината, но чу викове откъм дърветата. Войниците на Сартак ги бяха открили.

Жосеран видя притъпеното проблясване на върховете на копията, докато един след друг се показваха от гората, от хълбоците на конете им се издигаше пара, лед, кал и кръв бяха полепнали по ботушите и кожусите им. Двайсетима, повечето бяха от кесига на Хубилай, с мнозина от тях беше яздил от Кашгар. Разпозна сред тях Сартак.

— Върни се, Жос-ран — прошепна Хутлун.

— Няма да те оставя.

— Връщай се. Не искат теб. Остави ме тук.

Вече бяха на по-малко от сто стъпки. Един от тях сложи лък на рамото си, но Сартак вдигна ръка, изкрещя и при заповедта му мъжът неохотно махна стрелата от тетивата.

— Има изход — каза Жосеран. Отведе жълтия жребец до ръба на канарата и се взря в покритата с пяна река.

— Ти си луд — рече Хутлун, разгадала мислите му.

— Вече скачах така веднъж.

— Скалата е десет пъти по-висока. Този път ще умреш.

— Може да умра, може и да живея. Но ако живея, ще е с теб. Или ще умра и тогава няма да има значение, защото не искам да живея без теб — уви ръце около кръста й, за да я придържа. — Кажи ми, че ще се омъжиш за мен и ще живееш с мен до края на дните си.

— Няма да има други дни.

— Ами тогава го кажи. Като подарък за сбогом.

— Те не искат теб — повтори тя. — Върни се при тях. Върни се и няма да умреш!

— Всеки човек трябва да умре. Няма как да го избегне. Но малцина късметлии имат възможността да определят времето и мястото. Днес съм извадил късмет. Така че кажи го! Кажи, че ще станеш моя жена.

Обърна коня към Сартак и татарите му. Видя как Сартак клати глава смаян. После отново обърна коня към ръба на канарата. Сартак се досети какво е намислил и извика от изненада. Жосеран пришпори коня си към ръба на скалата и после падаха, падаха към безжалостната присъда на реката.

Винаги беше мечтала да може да лети.

Почувства бруленето на вятъра по страните си и както беше в сънищата й — небето беше едновременно над и под нея. И тя извика думите: с радост ще живея с теб, ще ти родя деца и ще бъда твоя жена, ако това искаш, но почти веднага гласът й беше удавен от пороя на реката, който ги погълна.

Винаги беше мечтала да може да лети.

136

В Бухара отново дойде лятото и бадемовите дървета отново разцъфнаха. Тухлите с меден цвят на великото минаре Калян се открояваха на невъзможно синьото небе. Под опърпаните чергила на пазара прясно боядисани, проснати да изсъхнат на слънцето, килими сияеха във винено, яркожълто и кралскосиньо. Грозде, смокини и праскови отрупваха сергиите, които се огъваха под тежестта им. Навсякъде имаше дини с аленочервена сърцевина, канавките преливаха от сладкия им сок и плочникът на пазара беше затрупан с кори.