Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 215

Жосеран замахна с дръжката на меча си и го събори от коня му.

Само на сто стъпки от линията на дърветата беше. Хутлун знаеше, че там може да се измъкне от преследвачите си.

И в този миг конят й се препъна и рухна тежко.

135

Ядосания чу вик зад себе си и се извърна на седлото. Варварина! Какво правеше тук? Трябваше да е в безопасност далеч от битката в другата част на долината.

— Помогни ми! — извика Жосеран, отпуснат на седлото, сграбчил гърдите си.

— Махай се от тук! — ревна Ядосания. — Луд ли си?

Но спря и обърна коня си. На не повече от двайсет стъпки пред него падналият бунтовник лежеше неподвижен на тревата. Конят му се опитваше да се изправи на крака, но най-накрая се предаде на болката и изтощено положи глава на тревата. Доволен, че не е изгубил плячката си, Ядосания тръгна надолу по склона. Варварина отново извика към него и се улови за гривата на коня си да не падне от седлото.

— Какво търсиш тук? — кресна му Ядосания.

— Помогни ми…

— Къде си ранен? — сграбчи кожуха на Жосеран и го изправи на седлото.

Жосеран го халоса в лицето с десния си юмрук.

Ядосания падна тежко по гръб и остана на място, смаян и в полусъзнание, от носа му рукна кръв.

— Не забравяй, изненадваш и подлъгваш — каза Жосеран. — Най-големите ти оръжия.

Шляпна здраво коня на Ядосания по задницата и го изпрати да препуска надолу по склона. Пришпори своя жълт жребец нагоре към Хутлун.

Кобилата й лежеше на една страна в предсмъртни мъки. От плещите й стърчеше стрела, друга беше забита в стомаха й, трета в задницата. Кръв струеше по хълбока й. Най-накрая смъртта дойде и тя се успокои, очите й замръзнаха, широко отворени.

Хутлун лежеше на няколко стъпки от нея. Стискаше глезена си, мъчеше се бавно да седне. Е, помисли си тя. Това е денят, в който ще умра.

Чу тропота на копитата и видя друг от конниците на Сартак да препуска по склона към нея. Един от нередовните войници на Алгу, ако се съдеше по вида му, в кафяви кожи и плъстени ботуши. Намери меча си в тревата и се изправи с мъка на крака, пренебрегнала режещата болка. Нямаше да му позволи да я залови жива за изтезания и за тяхно удоволствие.

Ездачът спря коня си на няколко стъпки от нея. Хутлун разпозна кръглите очи и огнената брада. Жос-ран!

Той се приведе от седлото и й подаде ръка.

— Бързо! — издърпа я до себе си.

Яздеха в галоп през тъмната смърчова и борова гора, следваха хребета на планината. Сега, когато бяха в безопасност, Жосеран преливаше от бодрост, както ставаше винаги след битка, и извика високо, облекчение и триумф се смесваха. Гласът му отекна от голите канари на клисурата. Някъде изпод тях чу шума от бързей на река.

Тя се обърна на седлото и той й се усмихна. Но Хутлун не отвърна на усмивката му, лицето й беше бледо, кръв напояваше шала й.

— Ранена ли си?

— Не биваше да се връщаш за мен, Жос-ран.

— Рискувах. И спечелих. Ние спечелихме. Нали?

Тя не му отговори.

Излязоха от дърветата, показаха се на студената слънчева светлина върху мрачен червен хребет, лишен от дървета и трева. Забавиха ход. Тясната пътека се превърна в издатина, която вървеше по ръба на пролома. Жосеран усети студен страх да се настанява във вътрешностите му. Пролетта и топящите се ледове бяха срутили скалата и пътят пред тях беше затворен от каменни грамади.