Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 205

Голяма магьосническа сила? Жосеран вярваше, че принцесата ще се възстанови или ще умре по волята Божия, независимо от молитвите на добрия монах, но рече:

— Никога не съм се съмнявал в силата му.

Сартак и не криеше облекчението си. Най-накрая се виждаше краят на пътуването им.

— Щом снегът се стопи, ще прекосим Покрива на света на път за двора на Алгу в Бухара. Оттам ще те изпратим по пътя ти към западните земи.

Изминала беше повече от година, откакто за последно беше видял Акра. Чудеше се какво се е случило по време на отсъствието му. Домакините му не казваха нищо, може би защото самите те нищо не знаеха. Земите отвъд за тях бяха друг свят. Дали в крайна сметка Хулегу се е договорил с Високия двор без усилията на Жосеран? Или беше помел града? Дали когато двамата с Уилям се върнат, няма да намерят само димящи руини?

Жосеран не искаше да се връща в Земите отвъд. Знаеше, че ще трябва да се изправи пред обвиненията на монаха в ерес и богохулство пред Съвета. Фактът, че беше спасил окаяния му живот два пъти, нямаше да струва нищо за този знаещ само собствената си правота монах. Прокле се, че е проявил волнодумство и го е превърнал в свой враг.

Ала Великият майстор щеше да го защити от всички последствия. Те бяха тамплиери и дори доминиканците не можеха да нарушат единството им. Но вероятно щеше да му се наложи да остане още време в Ордена, противно на очакванията му. Поне докато Уилям не се върнеше в Рим.

Почуди се дали горките Жерар и Юсуф все още са пленници в Алепо. Те поне щяха да се зарадват да видят, че се завръща жив и здрав.

— Виждам, че изгледите да напуснеш Кашгар ти отнеха дар словото от радост, така че ще те оставя с дините ти — рече Сартак. После сякаш се присети още нещо и добави: — Ако се окажеш обкръжен, само дай знак за помощ, веднага ти пращам от моите конници да ти помогнат да се измъкнеш с бой през смокините.

Разсмя се и пое яздешком към крепостта.

Мяо-йен лежеше, просната като труп на леглото си, в червените си брокатени рокли и мънички копринени чехли на краката. Бледата светлина от прозореца придаваше на кожата й прозрачност.

Уилям седя там дълго време, наблюдаваше я, не смееше да помръдне. Най-накрая протегна треперещата си ръка, за да докосне челото й. Невъзможно беше. Треската беше стихнала, кожата й хладнееше на допир.

Захапа кокалчетата на ръката си, за да не изплаче високо. Какво сторих?

Тя се размърда и за миг монахът се уплаши, да не би да се събуди. Скочи на крака и заотстъпва от леглото, докато не почувства как раменете му се опират на камъка.

Какво сторих?

Чу виковете на мохамеданския свещеник да се носят над покривите на града, адската песен на неверника заотеква от далечните сини планини, докато не изпълни стаята и не го оглуши.

Никога не беше вярвал, че ще стане свидетел на чудо през живота си. А ето че стоеше пред такова, негово дело. Бог беше сложил ръце на тази принцеса езичница, за да го опровергае и да го накаже.

Защо иначе Бог беше избрал да спаси тази жена сега?