Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 204

Някаква преграда у него се срина; никой нищо нямаше да види, никой никога нямаше да разбере. Дори обектът на желанието му нямаше да е свидетел на попълзновенията му. Крехката принцеса с изрисувано лице му се предлагаше на този олтар като лична играчка, да я притежава без последствия. Тя скоро щеше да предаде душа на мрака и каквито и грехове да е извършил, те щяха да бъдат заровени с нея.

Или поне така го уверяваше гласът в главата му.

Ръката му се пъхна под коприната на ризата и дъхът му замря, когато върховете на пръстите му докоснаха горещата и мека плът на бедрото й. Подвоуми се, преди да продължи изследването си. Ръката му неудържимо трепереше, устата му беше пресъхнала, в ума му нямаше друго, освен усещанията в този миг, сляп и глух за спасението или за причините да спре.

Остави настрана Библията си и легна на леглото до нея. Постави покорните й ръце около раменете си и целуна изрисуваната й буза. А когато сенките пропълзяха през стаята, той се предаде на тъмните щения на душата си.

126

Жосеран цял живот се беше обучавал във военното дело, в близък бой и яздене. Затова надмогна отегчението на безкрайните зимни месеци на бездействие със самоналожен режим. Поддържаше формата си на ездач, доколкото можеше.

Всеки следобед извеждаше коня си на медана под крепостта и сам се упражняваше с копие и меч. На местното тържище беше открил нещо, което се оказа неимоверно полезно за него. Местните търговци пазеха дините, като ги провесваха на бамбукови прътове, така че те оставаха сочни почти през цялата зима. Всеки ден купуваше по десет дини и ги изнасяше в овощната градина от другата страна на медана и ги набучваше на дълги колове. После в галоп минаваше между черниците и се опитваше да съсече с един удар динята с меча си.

Когато всичките дини бяха победени, той слизаше от черния жребец и със същото дървено острие, което татарите използваха, за да чистят конете си, и той тимареше своя. Това беше конят, който Хутлун му беше довела в нощта на бягството му от стана на Кайду. Тамплиерът полагаше грижи за него, въпреки че не хранеше особена привързаност към животното, понеже то беше гневливо и понякога злонравно. Кръстил го беше Уилям.

Чу тропот от конски копита и вдигна поглед. Сартак яздеше през медана по отличителния за татарите начин — изправен на стремената. Стигна до овощната градина, дръпна юздите и скочи на земята, запробива си път през голите дървета. Видя останките от разпарчетосаните дини на земята, погледна Жосеран и се ухили.

— Ако християните някой ден тръгнат на война срещу дините, дините с право ще берат страх.

— Представям си, че всяка диня е твоята глава — не му остана длъжен Жосеран. — По-лесно се прицелвам.

Сартак отново се ухили.

— Имам добри новини — обяви той. — Твоят шаман доказа силата си.

Жосеран с усилия скри изненадата си. Уилям го беше оставил с убеждението, че принцесата е на ръба на смъртта.

— Подобрява ли се?

— Този Уи-рам — Сартак произнесе по татарски името на Уилям — има голяма магьосническа сила, нищо че е такъв един, да му се чудиш и маеш.