Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 203

Пръстът му докосна мраморната плът на момичето и изведнъж се отдръпна рязко като отсечена.

Мяо-йен не се събуди, едва доловимият ритъм на диханието й не се промени. Уилям отново виновно се огледа.

Облаци прах се носеха на жълтеникавите снопове светлина от прозорците.

Пръстите му притиснаха меката част на ухото на Мяо-йен и пак се отдръпнаха конвулсивно, после се одързостиха, погалиха ръката й, дори подръпнаха мъничките, златисти косъмчета под лакътя й, докато се изскубнаха. Тя не помръдна.

Уилям се изправи, развълнуван, и закръстосва стаята, погледът му задълго се спря на вратата. Никой татарин освен някой шаман не смееше да влезе при болен човек, така беше казал Жосеран. А дори и те бяха отдалечени от нея.

— Не съм искал това — произнесе той на висок глас и сплете ръце в молитва. От Бог отговор не дойде и връхлетелите го отново демони го завладяха напълно.

Ферганската долина

Предизвика транса с дим от хашиш и кумис. Хутлун танцува сама в юртата си, докато духовете не дойдоха и не я отнесоха със себе си на вечното Синьо небе. Освободена от връзките със земята, тя се рееше във въздуха на гърба на черна кобила, яздеше с варварския воин Жос-ран; усети ръцете му около себе си, когато се гмурнаха в зейналата прегръдка на облаците.

Сънува, че яздят над планините към високо пасище, където тя се съедини с него в дългата, силна трева на лятото. Образът беше толкова истински, че Хутлун легна на дебелите черги на юртата, изгубена в унеса си, ноздрите й потреперваха от необичайни му мирис и разпери ръце, за да отвърне на прегръдката му.

Нещо се размърда в нея и тя застена, замята се от болка, кърваво дете се измъкна от тялото й, мургаво като татарин, но със златисточервена коса като на християнина.

— Жос-ран.

Събуди се от съня чак на сутринта. Беше тъмно и жарта от огъня беше изтляла. Тя седна, трепереше, и се заоглежда из юртата, изгубила представа къде е.

Влязла беше в света на духовете заради баща си и за да открие волята на боговете относно Алгу и Арик Буке. Но образът на Жосеран и детето заличиха всяко друго прозрение. Не разбираше онова, което току-що бе преживяла.

Кожата й лъщеше, а в слабините й имаше влага и топлина. Изправи се несигурно на крака и залитайки, излезе навън.

Намаляваща луна се издигаше над белите била. Той все още беше някъде там. Тя не се съмняваше, че ги свързва сребриста нишка и един ден вятърът ще довее семената към цветето и те отново ще се срещнат.

125

За Уилям беше ясно, че животът на принцеса Мяо-йен е към края си. Колко пъти беше идвал в тази стая, колко молитви беше произнесъл шепнешком за нея! Тя умираше. Бог нямаше да се трогне за езичница с изрисувано лице.

Принцесата имаше вече мъртвешки вид. Дъхът й едва се долавяше.

Ръката му се плъзна по кожата й, гладка като слонова кост, гореща като треска. Одързостени от сладостта на допира, пръстите му продължиха да изследват и най-накрая спряха върху пъпката на гръдта на девойката.