Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 183

Татарите с рев изразиха подкрепата си и стесниха кръга около Жосеран и неговите събратя в пленничеството. Сега сме забавление, помисли си Жосеран, и зов за сплотяване. Кайду използва залавянето ни за свои цели. Гневът му цели да впечатли неговите войници и съюзници.

— Ако зависи от Хубилай, нашите деца ще носят коприни, ще се хранят с мазни храни, ще прекарват дните си в чайханите. Синовете ни ще забравят как се стреля с лък от галопиращ кон и ще се крият от вятъра. Ще станат като китайците и с нас завинаги ще е свършено. Погледнете към всичко, което имаме! — разпери ръце, за да покаже павилиона, стана им, пасищата, върху които живееха. — Имаме юрта, която пренасяме през сезоните. Имаме конете си, лъковете си и степта, имаме вечното Синьо небе! С тях станахме господари на земята! Това е редът на татарите, на Чингис хан и на Тенгри! Хубилай може би е хан на Шанту, но не е мой хан. Той е по-опасен за монголите, отколкото всичките ни врагове!

— Вашият спор не е важен за мен — надвика одобрителните възгласи Жосеран, болката го накара да забрави всякаква предпазливост. — Дойдох тук да търся съюз с хана на татарите срещу сарацините. Битката за трона помежду ви не е мое дело. Аз съм просто пратеник на господарите ми в Земите отвъд.

— Ако искаше да се договаряш с нас — извика Кайду, — трябваше да сключиш мира, преклонил коляно в краката на Арик Буке в Каракорум.

— С радост бих сключил този мир с онзи, на когото по право се пада тронът.

— Тронът принадлежи на Арик Буке! Но си прав, ти си просто пратеник, не си като тези кучета. — Той изрита Пияницата, който извика и удари глава в килимите. — Тепърва ще решавам какво ще правя с теб, Варварино. Ако ти позволим да се върнеш при твоите сънародници варвари, ти ще им кажеш, че между нас царят разногласия. Но все пак си пратеник и се налага да действаме предпазливо. Сложете го в канга, за да не може да избяга, и ще продължим да умуваме по неговия въпрос!

Докато го отвеждаха, погледът на Жосеран търсеше сред тълпата Хутлун, но видя само стария си приятел Текудай с толкова затъпяло изражение, колкото и на останалите. За пръв път го споходи мисълта, че може би го е изоставила.

109

Наричаха го канга, дъска от тежко дърво, която се поставяше около врата и имаше две малки дупки от всяка страна, към които привързваха китките. Щом я поставеха, вече беше невъзможно да се лежи, да се почива или да се спи. Тежестта на врата му и спазмите, които причиняваше в мускулите на раменете, несъмнено имаха за цел да сломят духа му.

Над дясното му око, сега подуто и затворено, беше засъхнала кръв. От време на време чувстваше как по бузата му се стича браздица от примесена с кръв бистра течност. Но това беше нищо в сравнение с болката в рамото му. Раната там гореше, сякаш ставата е била отворена с нажежена до бяло метална кука.