Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 182
Колин Фальконер
Попи кръвта с кърпа. Тъкмо приключи, чу как покривалото на входа зад нея се отмята. Баща й стоеше на прага с ръце на бедрата си.
— Ще оживее ли?
Тя кимна.
— Стрелата е попаднала в мускул и не е наранила важни органи. — Вдигна златната плочка, която беше взела от врата му. — Носи пайзаха на Хубилай.
— Тук той не важи — изръмжа Кайду. Загледа се в тялото на грамадния варварин в краката му. Побутна го с крак повече с яд, отколкото с презрение.
— По-добре щеше да е, ако стрелата го беше пронизала в сърцето.
— Духовете на Синьото небе го защитават.
— Тогава не разбирам духовете — погледите им се срещнаха. Тя осъзна, че той е по-наясно с мислите и чувствата й, отколкото беше подозирала. — Не съм го искал.
— Нещастна случайност.
— Наистина — съгласи се той. — Но сега няма какво да се направи. Съвземе ли се, доведи го в юртата ми. Там ще го разпитам.
Кайду кръстосваше килимите със свити в юмруци ръце. Пред него бяха тримата пленници; двама от свитата на Сартак, и двамата от кесига на Хубилай, и варварският посланик. Варварският шаман се беше измъкнал, конниците на Хубилай се появили точно когато хората на Хутлун щели отново да го заловят.
Но бяха измъкнали дисагите на варварина и открили договора, който Хубилай беше предложил на християните в Акра. Открили бяха и даровете на хана.
— Какво носиш тук? — изрева Кайду. Разкъса вързопа и метна свитъците, изписани с фин почерк, на пода. — Това ли е ценно за Хубилай?
Нагази ги с ботушите си, за да покаже на варварина какво мисли за тях.
Жосеран се олюля на краката си. Изгубил беше много кръв.
— В нашите земи щяха да ги имат за… — Жосеран затърси татарската дума за изкуство, но не си я спомни, не знаеше дали е чувал подобна дума. — Хората щяха да се възхитят на красотата им.
— Красота! — изсъска Кайду. Цареше мълчание, нарушавано само от размърдването на някое тяло. Жосеран усещаше притискането на татарските тела и блясъка на върховете на копията в задимения мрак. Мирисът на пот, кожа и дим беше непоносим.
— Истинският воин живее в юрта — гневът на Кайду нарастваше. — Той язди кон всеки ден, бие се, пие кумис, ловува, убива. Китайците са изпили силата на Хубилай и той е забравил да живее като човек. Вижте! — взе един от свитъците и го вдигна. — Каква полза има от това един мъж?
Жосеран отново се олюля. Трудно му беше да се съсредоточи върху действията им. Сега беше просто пионка в противоречията помежду им. Кайду го считаше за човек на Хубилай, а златният пайзах, който трябваше да подсигури безопасността на неговото пътуване, май щеше да предреши съдбата му.
— Хубилай доказа, че не е никакъв хан на хановете. Той е повече китаец от самите китайци.
— Със сигурност няма нищо лошо в това да се понаучи нещо от тях — обади се Жосеран, който се улови, че дори сега се чувства задължен да защити закрилника си.
— Да се научи? Какво има да се учи от онези, които не са достатъчно силни, за да ни победят? — Кайду сам подклаждаше гнева си. — Ние сме господари на Китай, а той строи дворците си в Катай и живее там охолно. Сега иска да промени дори начина на живот, обичаите ни, които ни направиха господари на света! Той иска ние всички да станем като китайците и да живеем в градове и села. Вече не ни разбира, собствения си народ! За нас, да уседнем, означава да се заличим!