Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 181

Изправи се на колене. Болката беше непоносима. Татарите се въртяха наоколо, подвикваха си един на друг, решаваха кой ще има честта да го убие. Един от тях слезе и забърза към него, измъкнал ръждясал меч от колана си.

Жосеран беше изпуснал копието, когато конят го хвърли. Затърси в тревата и пръстите му се вкопчиха около дръжката му. Когато воинът нанесе смъртоносния удар, той вдигна копието, за да се защити, усети пращенето на дръжката, отмести замаха и забави удара за миг.

Татаринът за втори път вдигна меча.

Жосеран се претърколи, протегна крак и изрита изотдолу краката на татарина. Мъжът падна и изпусна меча. Тамплиерът пръв се добра до него, претърколи се отново и се изправи, замахна назад и принуди татарина да се отдръпне.

Знаеше, че е в безизходица при такова числено превъзходство. Така ще приключи, значи, помисли си той. Винаги съм си мислел, че ще умра с кръст като кръстоносец, а не в някаква незначителна схватка в планините, срещу враг, когото дори не познавам, облечен в кожи и парцаливи наметки. Но няма да се дам леко. Ще взема някои от вас, дяволи такива, с мен в Рая или в Ада, или на Синьото небе, където и да се намира. Пред очите му се появиха черни петна и той рухна по гръб. Погледът му се размаза. В ушите му забуча. Чу как татарите се смеят, разбрали, че с него е свършено.

108

— Спри!

Позна гласа.

Премигна, видя две черни очи изпод пурпурен шал.

— Хутлун — произнесе той името й. Светът започна да се върти още по-бързо. Улови рамото си с ръка. Измъкна стрелата окървавена. Коленете му се превиха.

И друго не помнеше.

Поставиха го по гръб на пода на юртата и свалиха ризата му. Кожата му беше бяла като сняг, кръв напояваше коприненото му бельо от раната на рамото. Имаше и друга рана над окото, където беше ударил главата си при падането от коня.

Хутлун се взираше в него. Вярвала беше, че повече няма да го види. Как е възможно! Това ли се опитваха да й покажат духовете? Тя изблъска настрани останалите. Извади ножа си и раздра ризата му около рамото. Усети как дъхът й секва. Връхлетяха я неканени спомени, как го беше завела в пещерите на Буда в Огнените планини; нощта при езерото полумесец, когато бяха слушали пеещите пясъци и той й каза, че я намира красива; усещането от твърдото му тяло, притиснато към нейното по време на карабурана, колко изплашена беше и как присъствието му я успокои.

Тя ядно отпъди тези мисли. Сега той беше неин пленник. Миналото не означаваше нищо, съвсем нищо.

Клепачите му потрепнаха.

— Ти — промърмори той.

— Трябва да извадя главата на стрелата — каза Хутлун.

Той кимна.

Тя беше взела четирима от своите арбан. Постави по един към всеки от крайниците на варварина и те ги притиснаха с цялата си тежест, а тя се залови за работа.

Заради зъбеца на металния връх стрелата направи по-широка рана при изваждането, отколкото при забиването си. Но долната му риза се беше увила здраво около главата на стрелата и Хутлун успя с помощта на коприната да завърти зъбеца, без да разкъсва силно плътта. Мускулите на Жосеран се свиха в спазъм и й се наложи да използва сила. Тамплиерът стенеше и се дърпаше, докато тя действаше. Най-накрая стрелата се освободи с влажен, всмукващ звук, Жосеран изохка високо и отново изгуби свяст.