Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 180

Нападателите им вече бяха достатъчно близо и Жосеран виждаше лицата им. Бяха татари като свитата им, но не редовни войници, а разбойници с леко снаряжение, бързоподвижни, облечени в кожи и въоръжени с лъкове и груби копия. Вероятно не брояха повече от двайсет, но на тяхна страна беше изненадата.

Отново засвистяха стрели и после изведнъж конниците ги връхлетяха, закълцаха ги с копията си, събаряха онези, които не проявяваха достатъчно пъргавина върху конете си. Жосеран се включи в боя, въртеше диво меча си и събори един на земята, после нападна друг и също го повали.

Чу вик и когато се обърна, видя Уилям да тича из плитчините на реката сред пръски вода, мъчеше се да избяга пеша. Само на десет крачки от него го следваше татарски войник.

Смееше се, радваше се на играта. Накара коня си да забави ход до тръс, свали лъка и спокойно измъкна меча от колана си. Приведе се на седлото за смъртоносния удар.

Жосеран пришпори в галоп и се насочи право към него. Татаринът го видя прекалено късно. Погледна го с ужас, знаеше какво ще се случи и знаеше също, че няма как да го спре. Оръжието му беше вдигнато, откриваше ребрата му и именно там Жосеран заби меча си с прав удар до дръжката. Мъжът изкрещя и се плъзна по седлото. Докато падаше, тежестта на тялото му изви меча в ръката на Жосеран.

Той се завъртя, погледът му търсеше Уилям. Отнякъде изникна татарски конник, сграбчил Уилям за ръцете, влачеше го напряко през седлото.

— Уилям!

Схватката беше приключила. В потока лежаха сигурно половин дузина тела, пронизани от стрели. Други, увити в кожи, трупове бяха проснати на тревата. Конниците се отдалечиха в галоп.

Сартак беше овладял хората си и изградил защита от другата страна на потока.

— Остави ги да си вървят — извика Сартак. — Остави ги да си вървят!

— Уилям е с тях! — също с вик му отговори Жосеран. Скочи от седлото и измъкна копието на един от падналите татари. После отново се качи и пришпори коня си след бегълците.

Тръгна нагоре по склона след тях, но те вече бяха изчезнали зад хребета на хълма. Стигна до билото и започна да се спуска. Уилям някак се беше освободил от похитителя си и се катереше бегом обратно нагоре по хълма, привдигнал полите на расото си като жена. Жосеран чу тропот на копита зад себе си. Двама от хората на Сартак го бяха последвали из долината. В един от тях разпозна Пияницата.

— Варварино! Сартак заповяда да се върнеш! — извика той.

Но предупреждението дойде прекалено късно.

Когато Жосеран обърна коня си, осъзна, че е бил подмамен в капан. Дузина татарски конници го бяха обкръжили. Изстреляха дъжд от стрели, Пияницата и спътникът му изкрещяха и се повалиха от седлата. Жосеран почувства изгаряща болка в лявото рамо.

Уилям почти беше стигнал билото на хълма. Жосеран пришпори коня си да го настигне. Отново засвистяха стрели, животното под него се препъна и падна. Той се озова по гръб на влажната земя и усети как въздухът му излиза. Дръжката на стрелата, забила се в рамото му, изпращя, когато се претърколи.