Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 111

Олтарът се издигаше почти до тавана между яркочервени стълбове. В нишата бронзов бог с широк корем с ушни миди, чиято мека част висеше като гердан до раменете му, седеше с кръстосани крака и ги наблюдаваше с весела усмивка. Жосеран разпозна в него бога, когото Хутлун беше нарекла Боркан. Статуята му беше покрита със златен слой, потъмнял от вековете благовония. Други изображения на бога, изваяни от бронз и изсечени от дърво, стояха наредени около храма, на колони или поставени в ниши по стените.

Само лекото подрънкване на бронзово звънче нарушаваше тишината.

Монах стоеше коленичил пред олтара, на коленете му имаше книга с мантри и молитвено звънче. Главата му беше обръсната и лъщеше като полирана стомана в мрака. Чу ги да влизат и се изправи да ги поздрави. Лицето му не издаде нито изненада, нито страх.

— Кой е този? — попита Уилям Жосеран.

Жосеран се обърна към мъжа на езика на татарите.

— Това е абатът — преведе той на Уилям.

— Чул е, че идваме, и ни е очаквал. Приветства ни с добре дошли.

— Очаквал ли ни е? Как може да ни очаква?

— Не знам. Но така казва.

Абатът отново заговори и закима с глава към Уилям.

— Иска да знае на колко си години — каза Жосеран.

— Кажи му, че съм на трийсет и три години. На колкото е бил и нашият Господ, когато е умрял за нас на кръста.

Жосеран предаде думите му на абата. Двамата отново заприказваха и Жосеран се разсмя неприятно, а по лицето на абата цъфна щърба усмивка.

— Сега какво? — попита Уилям.

— Каза, че изглеждаш по-стар. После попита дали не си водил много разпътен живот.

— А ти какво му отвърна?

— Казах му, че ти се носи лошата слава на сводник.

Разнесе се съскане. Уилям беше изгубил цялото си търпение към своя едноверец тамплиер. От самото им тръгване от Акра беше обект на непрекъснат присмех и богохулство. Винаги беше подозирал, че папата греши, като се доверява толкова на Ордена на тамплиерите. Тези хора до един бяха еретици и самоволници, а точно този рицар нямаше и капка благочестие. Един ден, обеща си той, щеше да настъпи време за равносметка. Божията истина щеше да възтържествува.

Абатът го наблюдаваше напрегнато през възпалените си очи. Той беше облечен, както много от идолопоклонниците из тези земи, в оранжева роба, но без никакви други украси. Беше много стар. Кожата на устата му здраво прилепваше към скалпа му, но провисваше много под челюстта му, скулите и редичката брадица му придаваха вид на тъжна и любопитна маймуна.

— Кажи му, че му нося добри новини от нашия Господ — рече Уилям.

Отново заговориха шепнешком на странния език.

— Каза, че винаги на драго сърце посреща добрите новини.

— Кажи, че съм дошъл от името на папата, смъртния представител на Бог на земята, със словото на единствената и истинска вяра. Кажи му, че трябва да прекъсне идолопоклонническите си обреди незабавно и да почете Бог, чийто син Господ Иисус Христос дойде на тази земя да умре за греховете човешки. Не го ли стори, ще падне в Ада и ще страда вечно в ръцете на Велзевул.