Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 109

— Искат да ни заведат при онзи, когото имат за истински хан… Наричат го Хубилай и столицата му е Шанту.

— Тогава не мислят да ни убият?

— Не, братко Уилям. Засега сме в безопасност за слава на небето.

— Добрият Бог още бди над нас! Той насочва стъпките ни. Трябва да имаме повече вяра. — Жосеран видя, че Уилям е имал достатъчно самообладание, за да преметне ремъка на кожената торба през врата си, преди да ги заловят. — Библията и Псалтирът още са с нас — заяви той, възсиял.

Тамплиерът беше равнодушен към съдържанието на торбата. Мислеше само за Хутлун. Тя беше зад него, когато започна схватката. Какво й се е случило? Дали е оцеляла?

Сартак приклекна до него.

— Съжалявам за удара по главата, само се бранехме. Ти се биеш като лъв. Рани двама от моите хора.

— Предпочитам компанията на другите.

Сартак впери поглед в нощната тъмнина.

— Ако искаш да ги откриеш, те са някъде из пустинята. Но ще ти се наложи да летиш като вятъра, защото вече са много далеч. Конете ни са бързи, а те имат само камили.

— Не сте ги избили, така ли?

— Заповедта ми беше само да заловим теб и твоя спътник.

— Останаха ли живи сред тях?

Сартак наклони глава на една страна.

— Грижа ли те е?

— Жената? Жената, която беше водач на отряда? Мъртва ли е?

Сред татарите се разнесе мърморене. Сартак изглеждаше потресен.

— Жена ли е имало с тях?

— Какво се случи с нея?

— Не видяхме никаква жена. Само татарски отстъпници. Разбойници от степите.

Трябва да са я видели, помисли си Жосеран. И при все това… може би този Сартак му казваше истината. Хутлун носеше шала си, увит около главата й като другите мъже, как биха могли да я различат? Предположи, че никога няма да разбере дали е останала жива. Мъчението му беше приключило най-после. Сега щеше да изпълни дълга си пред Великия майстор на тамплиерите и пред своя Бог. Щеше да отведе пратеника на папата при Хубилай и да се опита да забрави как е обмислял да предаде религията си и своите братя по оръжие заради дивачка и вещица.

63

С всички сили бързаха през джеби равнината, прелитаха през проломите със зашеметяваща скорост. Жосеран отново се остави на грижливата милост на татарските коне. Изтощен от прекараните на път месеци и с рана на главата си, този път той дори не се опита да язди прав на стремената, както те правеха, ами се предаде на друсането, проснат върху седлото.

Новите му спътници, научи той, бяха конница от личната имперска стража на Хубилай. Сартак беше единственият, когото познаваше по име. Други двама, които изглежда, бяха негови подчинени, той кръсти Ядосания и Пияницата. Ядосания се мръщеше и плюеше на земята всеки път когато Жосеран се приближеше до него. Пияницата получи прозвището си първата вечер, в която спряха в кервансарай и се напи с черен кумис, после обикаляше, залитайки, из двора и пееше с пълно гърло.

Сартак беше общителен и Жосеран нямаше как да не го хареса въпреки обстоятелствата. Той седеше, приклекнал до него, на светлината от огъня и му даваше подробни разяснения относно междуособиците в империята им, разказваше му как Арик Буке и поддръжниците му в Каракорум са ленивци и глупаци и уверено предсказваше предстоящото им изтребление.